Преди да се родя и след това

   

Преди да се родя

 "Преди да се родя и след това" е книга, която ми хареса и ми се искаше аз да съм я написал. Това стана след като за първи път се опитах да напиша разказ. Първите, които прочетоха творението ми, бяха моите приятели Славе́ Македонски и Цанко Серафимов, в кафе "Аджария" в Благоевград. Цанко каза:
    - Бла́же, много хубаво е това, което си написал и те съветвам да четеш много. И то, определени автори. Препоръчвам ти Ивайло Петров.
    А пък Славе́ Македонски вика:
    - Цанко, Блаже́ иска да стане писател бе, не читател!
   Това, че не ставам за читател, аз знаех още от четвърти клас, защото бях на поправителен по четене. Въпреки това бях прочел не само "Винету", но и други книги. След четвърти клас, в прогимназията, "Български език и литература" ми беше най-трудния предмет. Другарката Матова положи доста усилия, за да ме научи къде да поставям запетайки. Вече почти улучвам. Учителката, която замести Матова, беше млада, красива, току-що завършила софиянка. Тя често ни разпитваше и искаше да ѝ разказваме кой каквото знае. Аз разказвах приказки, които съм слушал от мама. Мама, макар и неграмотна, беше майстор разказвач. Тази учителка ми препоръча да чета Бранислав Нушич (може би защото ме е виждала като някой от героите му) и ми даде негова книга. Аз започнах да чета и прочетох доста страници - почти колкото е прочел оня испански идалго на Сервантес. Но загубих интерес, защото това, което четях, беше все едно авторът е подслушвал как си разговарят мама и татко вкъщи, и го е записал.
    Първата книга, която харесах и прочетох няколко пъти, беше "Приключенията на добрия войник Швейк". Толкова ми хареса, че след време в казармата се стараех да приличам на него. По-късно, когато започнах да се занимавам като самодеец с театър и кино, любим автор ми стана Йордан Радичков.
    Но нека ви разкажа първо как беше преди да се родя.
    Преди да се родя, са се родили мама и татко, в най-бедното село на югозападна България - село Тросково. Това е станало още по време на турското присъствие в този край. В Тросково не е присъствал турчин, защото е село с по една къща на баир и не извира жежка вода. Вода за пиене има само в някои дерета, където са издълбани кладенчета.
    Семейството на дедо Стоян и баба Маца (Мария) Пиларски е било едно от най-бедните в Тросково.  Отгледали са шест деца - Гюргя, Давидко, Санда, Стефан, Миалко (Михаил) и Борис. Без да получават детски. Но те тогава не са знаели, че раждат деца на държавата! Татко ми Стефан е роден през 1908 година. Учил е до четвърто отделение и щом станал достатъчно голям, за да може да чиракува, отишъл в Горна Джумая (Благоевград). Там започнал да изучава шивашки занаят като чирак.
    Мама пък е най-малката щерка на дедо Гаврил Балабанов. Кръстили я Велика. Преди нея са се родили вуйчо Ристо, вуйчо Петър , тета (леля) Вангелия и тета Елена.
    Както в приказките, най-малките принцеси са най-хубави - така и мама!
    Докато изучавал занаята, татко постепенно се променял и започнал да се различава от селските си. Тогава превозните средства били коне и магарета. Татко започнал да се прибира на село с велосипед и сестрите на мама са ѝ казвали: - "Велико, Стефан Пиларски иде отдоле с кьоравио кон".
    Когато изучил занаята и станал майстор шивач, решил да отвори дюкян в село Симитли. В Симитли тогава не е имало шивачи и перспективата за развитие е била по-голяма, отколкото в града. Пък и е по-близо до Тросково, където го очаквала любимата му Велика! Това се е случило около 1930-та година. Понеже не е имал шевна машина и средства, се съдружил с Давидко Благов, който вървял по същия път. По-късно Давидко Благов станал кум на татко и мама. Затова аз съм кръстен Благойчо. Но преди това е трябвало да се случат други неща.
  През 1985-та година бяхме с чичо Миалко в горна Железница, в снимачния екип на филма "Жена за Монаси". Ролята на чичо беше да измъзе (издои) една коза. Млякото трябваше да изпие Монаско - главния герой във филма - за да му дойдат сили и докаже, че вече е мъж за женене. И понеже сюжетът на филма, по сценарий на Славе́ Македонски, беше как са се оженили двама млади от село горна Железница, чичо реши да ми разкаже, как в съседното село Тросково, са се оженили моите родители. Ето какво ми разказа той:
    Дедо Гаврил решил да задоми малката си щерка, защото вече достигнала пределна възраст за мома - 18-20 години. Той искал да се освати с по-заможна фамилия и в дома му дошла согледа от село Черниче.
   Согледата (съгледвачите) са няколко човека от семейството на бъдещия младоженец. Те гостуват една вечер в дома на момата, и ако я харесат, след известно време идват с кандидата, та да ги "углавят". Следва годеж и сватба.
    Бъдещата булка е трябвало да донесе вино от бочвата в зимнѝко и да почерпи гостите. Тогава къщите са били малки и не са имали мазета. Зимнѝко е пак мазе, но отделно от къщата. Тя отишла за вино, но не се върнала, а продължила по пътеката, прекосила две дерета и отишла на "Пиларскио рид" при майката на любимия си.
    - Ами, ние сос Стефан нещо си бехме обещали - казала на бъдещата си свекърва - Ама за мен са дошли на со́гледа от Чивѝовци. Та дойде́х да кажа. Оти Стефан го нема. Яз са ке се връна да им дам вино.
    - Стига, никъде нема да одиш! Тука ке седиш, доде́ка дойде Стефан!... Миалко, тръ́чи в Симитлия да кажеш на ба́я ти (батко ти) веднага да дойде, оти ке му земат Велика!
   "И яз - продължи разказа си чичо - тръ́ча по най-прекио пат през баири и падѝни, та в Симитли при ба́я. Намерѝх го в дюкяно, оти он още немаше квартира и спиеше там. Така и така, кажу̀вам му. Он, още доде́ка му разка́жувах, се облече и тръгна́ пред мене. Едвам го настигах по нагорното. Стигна́хме дома и мама му вика:
    - Стефане, нема що да се мотате, ами оде́те доле в Симитлия, оти ако дойдат тука Балабанци и заварат Велика, война ке стане - даде им една бохча - Тука сам сложѝла некоя дрешка, черга и яде́не. Айде не се бавете!"
 
    И заживели като в приказка... За легло използвали масите за гладене и кроене, наредени една до друга в шивашката работилница. След няколко дни, тета му на татко, Петра Димова, им дала обора на кравата, за да си го пригодят за живеене. Изчистили, белосали и се преместили в него.
    Дедо Гаврил бил лютен заради бягството на мама и не им дал никаква зестра.
    Дедо Стоян обаче ги зарадвал с три жълтици. С едната изплатили шевната машина и оборудването в дюкяна, с другата купили нива в дерето между циганската и турската махала, защото там било най-евтино. По-късно това дере носеше гордо името "Пиларскио андак". С третата жълтица започнали да строят къща на тази нива.
    Тогава разбрали, че дедо Стоян бил взел жълтиците назаем, с намерение да ги върне. И както се досещате, наложило се те да ги връщат.
    Станало трудно. Но любовта и желанието за успех били по-силни от отчаянието. Татко работел в дюкяна от сутрин до вечер и спечеленото използвали за връщане на борчовете и  за строежа на къщата. Мама започнала да произвежда необходимите продукти за прехрана, като работела на изполица. Изполицата е обработка на чужди ниви, като получената реколта се дели на половина между собственика на нивата и обработващия.
     Веднага, щом къщата била покрита, стегнали средната стаичка, в която е огнището с оджака. Измазали тавана с чоп (вар, забъркана с козина), стените с кал, а пода с глина и пресни говежди лайна.  Баданосали и се нанесли под собствен покрив.
    Постепенно нещата започнали да се оправят и всеки спестен лев използвали за закупуване на нови шевни машини и ниви, които мама обработвала. След 10-15 години татко вече разполагал с няколко шевни машини "Сингер". Уцанил и няколко чирака, които изучавали занаята и някои от тях станали калфи и майстори.
    Мама ръководела земеделската работа и разполагала с десетина декара собствени ниви. Закупили нов парцел близо до гарата и възнамерявали там да построят собствен дюкян с етаж за живеене. Не изоставяли обаче и основното си задължение - да раждат и отглеждат децата си. Преди мен са се родили четири дъщери. Първата, Олга, Бог я прибрал още малка. Следващите - Марийка, Лилянка, и Димитринка доживяха до старини.
    Татко обаче много искал да има син, който да продължи името и да получи наследството му.
    Ето, че на 23 март 1947 година съм се появил аз, наследникът. Татко и мама били много щастливи. На кръщенката ми е свирила военната музика.
    Но както някой би казал, по ирония на съдбата, през същата 1947 година  съветската народна власт конфискува всички имоти и за мен остава само името на чорбаджийски син, чийто баща е експлоатирал чираците си.

    А чираците му се издигнаха. Величко Щърбев стана председател на ТПК (Трудово Производителна Кооперация), в основата на която беше и моето наследство (шивашката работилница). Там татко имаше право да работи като крояч. Друг стана председател на ТКЗС (Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство), където пък бяха нивите ни. Мама имаше право да отглежда тютюн на която нива ѝ отмери бригадирът. Данаил Карадаков беше главен счетоводител на РПК (районна потребителска кооперация). Там кака Димитринка с големи трудности започна работа като магазинерка след време. Стоянчо Атанасовски пък беше председател на Общинския Народен Съвет. При него аз сключих граждански брак с любимата ми съпруга.
    Доста след 1989 г, съседът ни Христо Седмачки, който беше избягал от народната власт в Америка и се завърна след промените, ми разказа, че той  е докарвал камъните за строежа на нашата къща с волската си каруца. Каза ми още, че татко е бил складирал тухли за строеж на новия парцел при гарата (сега там е животинския пзар на Симитли). Но когато съветските "освободители" дошли, ги конфискували, за да си построят лагер. Когато чух този разказ, татко и мама вече не бяха живи, но през целия си живот не са споменавали за този факт, вероятно от страх да не се изпуснем като деца и да говорим за това пред когото не трябва.
    Ето, че почти разказах моята история "Преди да се родя и след това" .
 
    Следва продължение (подробности). Чао.

    Симитли 12.07.2019 г.