Борис I - покръстването

 Борис I - покръстването

В деня на "Св. Св. Кирил и Методи" - 11 май 2024 година, пишех автограф на книгата "И мен сачмата ме удари" за приятелско семейство. Една жена ме наблюдаваше отстрани. Тя се обърна към внучето си и му каза:
- Този човек е сниман в един филм!
Стана ми приятно. Това ме върна в спомените преди 40 години...
През 1982/83 година, докато бях в киноцентъра за да озвучавам ролята на "щур Блаже" във филма "Жена за Монаси", аз посещавах кафето. Беше ми интересно да наблюдавам артистите - как разговарят и споделят спомени.
Двама асистент-режисьори, които набирали актьори за нов филм, ме забелязали и се поинтересували кой съм. Разговаряли с режисьора и оператора на "Жена за Монаси" и ме поканиха за пробни снимки във филма "Борис I - покръстването". Режисьорът на филма, Борислав Шаралиев, ме одобри за ролята на един от боилите /болярите/, които са били против покръстването и въстанали срещу царя.
За да изпълнявам тази роля, трябваше да умея да яздя кон. За целта ме записаха на курс по езда в конната база на киноцентъра. Курсът продължи повече от половин месец. През това време се сприятелих с някои от каскадьорите, които провеждаха тренировките. Имаше още няколко артисти, които се учеха на езда. Аз стигнах до ниво - умение да се качвам с отскок и да скачам от коня в движение. Това за мен беше постижение, защото преди това не бях яхал нищо, освен кравата, докато я пасях като дете. За разлика от биковете в Испания, наш'та крава беше кротка и вървеше бавно, за да не падна. Любе Цоневецо и Боре Печеното пък пасяха техните магарета и чат-пат провеждаха гонки, за да покажат чие магаре препуска по-бързо. В тези гонки винаги побеждаваше Боре Печеното, защото неговото магаре беше женско, а мъжкото, нескопено магаре на Любе Цоневецо, тичаше само след опашката на Боревата магарица. Веднъж, за да докаже, че неговото магаре е по бързо, Любе даде миндирис /преднина/ и препусна след като Боре беше преполовил разстоянието. Любевия мъжкар едва не си строши краката докато стигна до опашката на магарицата и на финала Боре пак беше пръв. Имайки предвид тези мои познания, когато трябваше да се снимам във филми с коне, аз предпочитах да съм на кобила!
"Борис I" е двусериен пълнометражен игрален филм и снимките продължиха три години. През това време аз трябваше да съм с брада и обръсната глава. По време на снимките ми лепяха опашка на обръснатото теме. Тогава с брада и обръсната глава в НР България беше само илюзионистът "Астор". Може би, за да не ме сбъркат хората с него, от киноцентъра ми дадоха перука с черна, леко прошарена коса.
Майстор на телевизорите в Симитли през онези времена беше всеизвестният Гаки - потомец на бежанци от откъснатите български земи. Името му беше Георги, но всички му викахме Гаки. Гаки нямаше нито един косъм на главата. Като разбра, че имам перука, ме помоли да му я дам, за да изненада семейството си. По това време той живееше с жена си, при майка ѝ, в Благоевград. Сложил перуката и звъннал на вратата. Показала се тъща му:
- Добър ден.
- Добър ден.
- Търся Гаки?
- Няма го. Но скоро ще се прибере.
- Може ли да го изчакам у вас.
- Заповядайте.. Ще пиете ли нещо?
- Благодаря, може един сок.
Гаки седнал на обичайното си място и свалил перуката. Когато баба му донесла сока, изненадана попитала:
- Гошо, тука преди малко влезе един човек. Ти видя ли го?
- Така ли? Този ли беше? - И поставил перуката...
В този вид - с брада и перука - аз участвах и като помощник дисководещ на дискотека "Изгрев", с ди-джей Джеймс Димитров от Симитли. Помощничеството ми се състоеше в това, да транспортирам дискотеката /състава и техниката/ с моя Москвич 408-И и да щрапам копчетата за цветомузиката, докато празнуващите танцуват. Освен това изпълнявах ролята на хуморист. В паузите разказвах хуморески от репертоара на Веско Павлов - Парцала, монолози от пиесите на Йордан Радичков. Имах две партньорки, с които разигравахме сценки. Димитър Туджаров - Шкумбата, лично ми даде някои от неговите неща и аз ги изпълнявах. Случвало се е той да е в публиката и ми ръкопляскаше по-силно от другите! Абе, Шкумбата си беше, а и сега е майтапчия от класа!
В някои случаи, вместо дисководещия, аз откривах тържеството и представях дискотека "Изгрев", която се състоеше от изгряващи звезди като ди-джей - Джеймс Димитров, за когото пояснявах, че е на дедо Мито̀ от Докатичево внук. След това обявявах останалите изгряващи звезди, като партньорките ми и балерините, които играеха диско-балет. Накрая покланяйки се, свалях перуката все едно е капела.
    Димитър Димитров /Джеймс или Митко/ беше един от най-добрите диско-водещи в България. За разлика от много негови конкуренти, той нямаше комплекси и водеше /и сега води/ на много богат и чист български език, с ясна дикция. Тогава имаше изискване 80% от музиката да е българска и съветска, другите 20% - от страните в социалистическия лагер и западна. Той спазваше тази схема в обратен ред. Любими му бяха The Beatles Rainbow, Whitesnake, AC/DC, Патрик Коули, Стиви Уондър. Имаше и една-две песни на Алла Пугачова, колкото да се знае, че обичаме руската естрада, а по мое настояване понякога пускаше ръченица. Музиката записваше с техника, закупена от кореком. Облеклото му беше много "диско". Аз му казвах, че с тези дрехи ми прилича на папагал, защото бяха в цветовете на тази красива птица. А младежите го харесваха. Момичетата се лепяха за него като мухи на... абе, като пчели на мед.
Ние сме правили дискотека и в Народния Дворец на Културата - тогава НДК "Людмила Живкова" в София. Ето как стана това. Случайно, докато в Симитли ми гостуваха режисьорът Красимир Атанасов и операторът Жеко Манев, на нас с Митко ни се наложи да правим дискотека в Първомай, община Петрич. Софийските ми гости пожелаха да дойдат с нас и бяха приятно изненадани от това, което правим. След време Краси, като режисьор, беше поканен да подготви програма за тържеството на работниците от "Кремиковци" в зала 2 на НДК по случай 5-ти ноември - празника на металурзите. По време на паузите, ние с Митко забавлявахме празнуващите във фоайето пред залата. Актьорът Георги Мамалев, който участваше в програмата, дойде при нас, за да ни поздрави специално...
Случваше се обаче, с този си вид да плаша хората. Тогава работех като застрахователен деятел в ДЗИ Благоевград. За да имам време да преследвам "вятърните си мелници", аз използвах всяка възможност за сключване на застраховки. По този начин бях не само сред първенците, а в повечето случи на първо място в окръга по сключени застраховки. Началниците ми в ДЗИ бяха доволни и не ми държаха сметка кога какво правя и къде съм. Случваше се до късно вечер да посещавам клиенти. В една такава вечер звъннах на поредния апартамент в жилищен блок. Обясних на жената, която ме посрещна на вратата, че е добре да си застраховат имуществото в апартамента за 5000 лева срещу годишна вноска от 5 лева. Тя влезе, консултира се с мъжа си и ми даде 5 лева за договора, който и дадох. Тази жена беше учителка и на следващия ден споделила в учителската стая, че снощи един много съмнителен тип с брада се представил за застраховател и поискал 5 лева, а мъжът и казал:
- Дай му 5 лева и да се маха от тука. Кой знае откъде е откраднал тези документи.
- Това е мъжът на Пиларска. - уведомили я колежките.
При следващото посещение, това семейство ми подариха шише ракия, за да се почерпим с жената. Впоследствие станахме приятели.
По времето, когато се бяхме запътили към комунизъма, на мъжете не се разрешаваше да пускат брада. Единствено основателят на партията Димитър Благоев можеше да е с брада, защото нямаше как да му я обръснат. Всъщност, като новобранци в родната казарма, старите войници ни караха да бръснем портрета му, но не се получаваше... За да не ме обръснат принудително в Народната милиция, от киноцентъра ми издадоха документ, в който се казваше, че не трябва да променям външния си вид, защото се снимам във филма "Борис I". Този документ винаги беше в паспорта ми.
Когато снимките на "Борис I" приключиха и косата ми порасна, аз върнах перуката, но не си обръснах брадата. Нали си имах документ! Народната милиция все пак ме обръсна. По-долу ще обясня как стана това.
Участниците в дискотека "Изгрев" имахме документи от окръжния бригадирски щаб за това, че можем да ходим в граничната зона /Петричко и Гоце Делчевско/ за да правим дискотеки на бригадирите. Тогава народната власт, към която сега се стремят копейките от "Възраждане", "Величие", а и другите "патриоти", не разрешаваше всеки да се доближава до границата без открит лист, издаден от милицията, за да не му хрумне да избяга от комунистическия рай.
Не помня по какъв повод, с Митко правихме дискотека цяла нощ в общежитието на Югозападния университет в Благоевград. Сутринта решихме да не се прибираме в Симитли, а да отидем в Петрич, където следващата вечер имахме дискотека. Тъкмо през деня щяхме да купим от някой македонец динари или денари. Нелегално. Тогава легално не всеки можеше да обменя пари. Така събирахме валута, с която можехме да пазаруваме в Корекома на граничния пункт "Кулата". В "Народната" република магазините за народа не предлагаха голям асортимет, а и това, което предлагаха, често липсваше. Корекомите бяха специални магазини, в които имаше почти всичко, но само срещу чужда валута. По този начин аз купих на жената кожух, "за да не ме чумосва, че все гола ходи", както го е казал Йордан Радичков...
Минахме през Петрич и продължихме към граничния пункт с Македония /тогава още Югославия/. Когато наближихме "Самуилова крепост", спряхме в едно уширение на пътя. Аз свалих седалката, за да дремна малко, а Митко наблюдаваше пътя за преминаващи югославски коли. Някои от тях спираха за чейнч. Обменените динари криехме в тонколоните и под стелките в колата.
След не много време, при нас спря една патрулка от милицията в Петрич. Провериха ни документите и по-старшият ме попита защо сме там. Аз започнах да обяснявам:
- Понеже колата ми не пали особено добре и за да не я бутаме, спрях тук, защото има наклон, та като тръгнем, да я запаля по инерция.
- Аз не те питам дали колата ти пали добре, а защо сте тук - на няколко километра от границата?
- А-а-а. Другарю старшина, толко близо ли е границата? Ние не сме тръгнали към нея. Ние сме от Симитли и понеже цяла нощ правихме дискотека на студентите в Благоевград, решихме да дойдем направо в Петрич, защото довечера имаме дискотека в стопанския двор, но до тогава има много време..
- Защо сте тука бе, човек?!
И посочи асфалта.
- Аз точно това исках да Ви кажа другарю старшина /той беше сержант/. Колата наистина не пали, но.. /оня вече беше готов да ме удари/. Вижте какво! Жена ми е учителка в Симитли. И понеже е учителка по география, наскоро довежда ученици на екскурзия в Петрич. Посетили Самуиловата крепост и беше много впечатлена. Ние сме тръгнали към Самуилова крепост за да я разгледаме, но тъй като не сме спали цяла нощ, решихме да поспим два-три часа в колата. Затова сме тук.
И посочих асфалта.
Сержантът мисли, мисли, а това за повечето милиционери не беше лесно. Отиде до патрулката, върна се и каза:
- Сега е 12 часа. Искам те след един час в управлението на Петрич! Там ще си получиш паспорта.
Паркирах колата в една уличка. Казах на Митко да скрие някъде извън колата динарите и да ме чака в сладкарницата срещу ГУМ.
Отидох в управлението на МВР Петрич. Дежурният ме въведе в една стая. Там беше сержантът от пътя и един лейтенант. Разпитаха ме и аз разказах какво съм правил през последните 24 часа и защо съм там. Само дето не им казах, кога и къде съм ходил на тоалетна. Казах им също, че работя в ДЗИ Благоевград и трябва да посетя Иван Кютуклиев от Петрич, който има застраховка при мен, но напусна рудник "Ораново". Сега трябва да получа вноските му за два месеца, и да прехвърля застраховката в ДЗИ Петрич. Чантата с документите беше в колата.
Лейтенантът каза да изляза в коридора и да чакам. Застанах до вратата и слушах.
Лейтенантът: - Трябва да го пуснем. Документите му са в ред.
Старшината: - Ех, как щехме да ги окошарим ако се беха опитáли да изчезнат с колата! Сега в колата не може да нема динари.
- Трябвало е да ги претарашите на пътя, кой знае къде са ги скрили вече. - Каза лейтенантът и започна да чете документа от киноцентъра:
- Издава се на ... така ... така.. да не променя външния си вид, защото се снима във филма "Борис I".. А, чакай бе, тоя филм нали вече го прожектираха!
Сержантът се показа на вратата и ми нареди да вляза.
- Ще си получиш паспорта, когато се явиш тук обръснат и в приличен вид! - Отсече лейтенантът...
Като ме видя високо подстриган и гладко обръснат, Митко ди-джеят едва ме позна.
Ей такива неща се случваха едно време в "Народната" Република България, когато народът си живееше спокойно. Имаше кой да го управлява! А не като сега, по време на "Еврогейската" демокрация - всеки да ходи когато му скимне на плаж в Гърция без открит лист, или на пазар за по-евтино в Одрин например.
Нашата Партия се грижеше за патриотичното възпитание на хората и филми като "Борис I", "Аспарух", "Време разделно" и други се посещаваха организирано от проф-съюзни и трудови колективи, от войници и ученици. В Симитли филмът "Борис" се прожектира цяла седмица и имаше няколко прожекции само за ученици.
Тъй като аз играех един от Боилите, които след неуспешния бунт бяха обезглавени, имаше сцена в която Стефан Данаилов, в ролята на цар Борис I, застава пред мен и казва:
- Главата му искам! И смърт на жена му, децата и целия му род!
Двама ме отвеждат до дръвника и палачът с балтията - фрас!.. Кръвта потича по калдъръма покрай краката на Царя, а двамата пренасят "обезглавения ми труп" върху другите заклани.
Тази сцена ме направи най-известния кино-артист между симитличани . И това го, те, до ден днешен повнят! - както казва Лило от "Суматоха".
Вече обяснявах по-горе, че жена ми беше учителка. Синовете ни учеха в прогимназията и съучениците им, докато излизаха от киносалона след прожекциите, спретваха нещо като рецитал. Някой казва:
- "Главата му искам!", друг - "И на жена му!", трети -"На децата му също!".. "И целия му род!".
Това е. Така се става известен.
Симитли 2024 г.

Коментари

Популярни публикации от този блог