А така! Бутай, Блаже, бутай!

                    А така! Бутай, Блаже, бутай!

    Пак е 14 февруари и пак ми е някак свети-валентинско.     Наскоро празнувахме рожден ден на Владо Каперски във владението "Вла Де Кап", както той го нарича. Владението се намира в землището на село Горно Лешко, община Благоевград. Модерната къща на дъщеря му - архитект Ралица Каперска, също попада във "Вла Де Кап". В тази къща беше тържеството. Аз отидох един час преди другите гости, защото Владо ми беше поръчал да купя някои неща от месарския магазин в Симитли. Така се включих в подготовката.     Ралица беше направила няколко вида салати, между които и такива от горски гъби - манатарки, печурки и пачи крак, набрани във и около владението. Имаше и други деликатеси - колбаси и няколко вида френски сирена. Колбасите бяха нейно производство от стопанството, в което отглежда прасета, а за телешко месо, купува телета от други хора. Докато подреждаше трапезата, Ралица ме попита дали мога аз, като селски човек с дългогодишен опит, да ѝ помогна да заплоди маторицата (свинята майка).

    При този въпрос в главата ми щракна една сачма, даже май си беше цяла мисъл, за оня виц с Иванчо, който не отишъл един ден на училище. На следващия ден учителката го попитала защо не е бил на училище, а той:     - Защото трябваше да откарам козата на пръч, Другарко.     - А защо ти? Баща ти не можа ли да свърши тази работа?     - Той може, ама козата си иска пръч!...     Та, подтикнат от сачмата, отговорих на Ралица:     - Не само мога, но и съм помагал на моята маторица да се заплоди. Ама за целта си требва кръвнак. – Така в нашия край наричаме мъжкото нескопено прасе.     - Може и да не е много голямо. - продължих и заразказвах - Преди време, около Жан-Виденовата зима, в магазините нямаше почти нищо, камо ли месо. По това се познава, кога държавата е управлявана от комунисти... Та през тези години в наш'то семейство отглеждахме прасета. Имахме една много плодовита и интелигентна маторица. За две години и половина се прасеше по три пъти. През тези години на трапезата ни почти винаги имаше печено прасенце. Веднъж, на големия ми син Стефан изненадващо му беше дошъл на гости негов приятел, а той притеснено му казал, че за съжаление може да му предложи само печено прасе. На него просто му беше втръснало да яде все това... После с години всички съученици го поднасяха, че като му дойдат на гости ги е страх да не им пробута печено прасе. Бяха много весела компания.     А Гуца - така се казваше маторицата, беше интелигентна и сама избираше къде да се загони. Щом разберях, че се е разгонила, я пусках на улицата и тя тръгваше, а аз след нея. Ходеше по улицата и надушваше къде има мъжко прасе. По този начин веднъж ме заведе при кочината в двора на попа. Когато попадийката излезе, аз я попитах дали може да пуснем маторицата при техния кръвнак. Тя каза, че може, но се съмнява дали ще свърши работа, защото прасето не е голямо. Решихме да пробваме. Аз вкарах Гуца в заграденото при попския ергенин, който си беше харесала. Започна една свинска любовна игра. Подушиха се. Харесаха се. Отъркаха се и започнаха опити за секс. Кръвнакът беше неколкомесечно, късо, охранено, дундесто - направо попско прасе. А маторицата - дълга, висока и стройна, защото беше на пет-шест години и прасенцата я бяха цицали през повечето време. Поповият мъжкар направи опит да се качи на маторицата, но предните му крака едва се задържаха върху гърба ѝ. Аз реших да му помогна. Хванах го за задните крака и го повдигнах. В същото време ме беше срам, защото попадията гледаше. Тя обаче видяла, че само повдигането не е достатъчно, ми вика:     - Бутай, бутай, Блаже! - Демек, да не се разсейвам, за да не изпуснем момента!     Бутнах прасето напред, а тя:     - А така! Бутай, Блаже, бутай!     Аз повдигах мъжкаря и го бутах напред, попадията ме поощряваше и по този начин трите Божии създания - прасето, аз и попадията, помогнахме на Гуца да се заплоди. А тя стоеше достолепна и доволна. Даже си пожвакваше с уста!     Ето, че разказах една свети-валентинска история от кочината, но да не забравяме, че днес е и Трифон Зарезан!             Наздраве!             Симитли - 14 февруари 2024 г.