Герой в мирно време!

   Герой в мирно време!

    С наближаване на новата 1969 година тревогите в горнобанската бригада зачестиха. Почти всяка седмица имаше тревога, а понякога и два пъти в седмицата. В най-сладкия сън, около 4'00 часа ни вдигаха да тичаме до парка, за да палим подгревателите на танковете. Подгревателят е устройство с което се подгрява двигателя, преди да се включи. 

    По време на вечерните проверки се уточняваше кой какво трябва да прави при тревога. Младите войници бяха викачи. Викачите ги превозваха с маршрутен камион по адреси на офицери и сержанти, живеещи в София. Мерачите на танковете, чиито механик водачи живееха в София, трябваше да включат подгревателите, докато дойдат механик водачите. Аз и редник Тошев от екипажа на ротния командир бяхме от тези мерачи. Танковете ни бяха един до друг и за да не ходим всеки път до парка, решихме един път той да пали подгревателите на двата танка, а на следващата тревога - аз.

    Рано сутринта на 14 януари 1969 година - помня датата, защото преди да вляза в казармата, на тази дата се празнуваше сурва в Симитли. Та на 14 януари се падаше на редник Тошев да тича до парка, а аз да се излежавам, докато мине тревогата. Тръбата свири тревога. Звънците в спалните помещения звъняха. Редник Тошев скочи. Облече се. Хвърли дюшека от неговото легло върху мен, за да не забележат проверяващите, че съм там и "изхвърча".

    Мина повече от половин час след като всички напуснаха помещението. Обикновено по това време дежурният по поделение проверяваше спалните помещения дали всички са се изнесли, а този път не мина. Чуваше се тътен от работещи двигатели. Станах и погледнах през прозореца. Всички камиони от транспортна рота, в колона напускаха поделението. Разбрах, че тревогата е сериозна. По всичко личеше, че известно време ще сме на полеви условия, а навън имаше половин метър сняг. Облякох се. В пирамидата имаше четири автомата калашников - моят и три на отпускарите. Кобурите за пистолети също бяха там. Моят новобранец Николов беше отишъл без шинела си. Постлах  платнището. Сложих върху него одеялото си и това на новобранеца, шинела му също. Свързах ги на денк.  Събрах във вързопа и всички пълнители за автомати от пирамидата. Облякох си шинела и преметнах през рамо четирите автомата. Нарамих вързопа и тръгнах към парка. Движех се като костенурка. По средата на пътя ме пресрещнаха командирът на батальона - подполковник Вълков и още един непознат старши офицер.

    - Пиларски, ти ли си? - Попита ком-бата.

    - Тъи вярно!

    - Защо чак сега излизаш?

    - Аз излязох по-рано. Запалих подгревателя. Но се върнах да взема някои неща, които забелязах, че са изоставени. Ето четири автомата на отпускарите, пълнителите и кобурите за пистолети.

    - Добре. Продължавай!

    - Слушам!

    Ей, пак отървах кожата - казах си! Пристигнах в парка. Останали бяха само два танка. Моят и този на ефрейтор Бинев, който беше зад нашия. Редник Тошев си беше свършил работата. Подгревателят беше включен и загрял. Изключих го. Прибрах всичкия багаж в купола откъм страната на пълнача и зачаках да дойде механик водач. Ефрейтор Бинев - механик водачът на танка зад нашия - ми каза:

    - Пиларски, запали двигателя и изкарай танка напред, за да изляза.

    - Не знам как се пали.

    - Отстрани в дясно има копче за стартера.

    Започнах да натискам копчетата наред и при натискането, едно копче свирна като клаксон. Казах на Бинев, че не става. Той дойде. Включи двигателя. Форсира го и премести танка напред в посока на изхода. Слезе и изкара неговия танк от парка.

    Аз седях на мястото на механик водача и се двоумях дали да изкарам танка. Бях карал малко по време на стрелбите на полигона при Сливница, защото един механик водач - ефрейтор Недев, имаше голям мерак да стреля с оръдието. Аз пък исках да кормувам. Тогава той ме инструктира как се управлява. Аз му показах, как се стреля и няколко пъти си разменяхме местата без никой да разбере.

    Докато се чудех какво да правя, командирът на батальона видял, че на единствения не-напуснал парка танк, има механик водач без командир. Наредил на старшина-школник Атанасов да дойде за командир и танкът да излезе. Без да забележа, школникът се беше качил на командирското място. Сръчка ме с антената. Даде ми знак да се включа в танко-разговорното устройство, след което в слушалките на шлемофона чух:

    - Водач, напред марш!

    Спрях да се двоумя. Вече изпълнявах заповед! Натиснах съединителя, включих на първа скорост и пълзешком напуснахме поделението. Преминахме най трудния участък - черния път през "Домуз дере". "Домуз дере" е границата между военното поделение и квартал Горна баня. Когато излязохме на Горнобански път и околовръстното, Старшина школник Атанасов започна да настоява да увелича скоростта. Аз това не го бях правил, но при скоростния лост с цифри е отбелязано мястото на всяка скорост. Превключих на втора скорост, по-късно и на трета. Между Горна баня и Суходол имаше един микроязовир. Околовръстният път минаваше по язовирната стена. Там видях един танк, който се беше навел над язовира, сякаш иска да пие вода. Аз внимавах да не се случи това и с нас. В същото време Атанасов настояваше да увелича скоростта и ме попита:

    - Водач, на коя скорост караш?

    - На трета.

    - Превключи на четвърта!

Натиснах съединителя, изключих от трета и се наведох в кабината, за да видя къде е четвърта скорост. През това време танкът вървеше право напред, а аз не гледах пътя. Чух в слушалките:

    - Водач спри на място!

    Помислих, че може да сме закачили камиона, който беше спрял от дясната страна на пътя и бяхме задминали точно преди да започна да търся четвърта скорост. Левият ми крак продължаваше да натиска съединителя и при командата "Спри на място", аз натиснах плавно спирачката с десният крак, защото знаех че при рязко спиране танка може да се подхлъзне и да излезе от пътя. Когато спря, дръпнах двата лоста за веригите, които освен за кормуване служеха и като ръчни спирачки.

    Оказа се, че камионът, който бяхме задминали, е този на нашата рота. Командирът на ротата старши лейтенант Вълчев  беше дал знак да спрем и дотича пред танка. Последва въпрос:

    - Милушев, вие ли сте последни?

    - Тъй вярно! - Отговорих аз.

 Ротният бързо отскочи встрани от танка, за да не го сгазя:

    - Пиларски, ти ли си бе? Изключил ли си от скорост? Защо не гасиш двигателя?

    - Изключил съм от скорост. Лостовете са дръпнати, но не мога да го изгася.

    - Отнеми газта!

    - Отнел съм газта. Кракът ми е във въздуха, но не гасне!

    Наведох се, за да докача педала на газта с ръката - да не е заял нещо. Докато дърпах педала, ротният се качил над люка за механик водача и ме попита, какво правя.

    -Дърпам педала на газта, но не гасне...

    - Той се пресегна. Дръпна една ръчка отстрани и двигателят угасна.

    - Ръчната газ беше на 500 оборота, затова не ти гаснеше двигателя!

    - Ефрейтор Бинев я е оставил така. Той изкара от клетката танка, за да излезе с неговия танк. Аз седях на мястото на механик водача и школник Атанасов ми каза "напред марш"... 

Тук старшина Атанасов се намеси:

    - Майко мила! Пиларски! Ти ли си ме возил? А аз нямам служба!

    Той трябваше да се уволни през месец май, а аз, чак през есента.

    - Атанасов, сменете си местата! - каза ротният. 

    Така аз бях "произведен" от механик водач, в командир на танк.

    Мястото за съсредоточаване беше някъде между селата, западно от София. По разни дерета и валози имаше предварително изкопани окопи. Там ни очакваха командирът на танка младши лейтенант Георгиев, механик водачът старши сержант Милушев и пълначът редник Николов. Милушев вкара танка в окопа. Покрихме го с маскировъчна мрежа и зачакахме да се появи врагът. Всеки войник знае, че "врагът" по време на занятие - това са началниците, които проверяват как се справяме. След обяд се появиха командирът на батальона и инспектиращият офицер от щаба на армията. С тях беше и ротният командир.

    Екипажът беше строен няколко метра пред окопа. Подполковник Вълков се обърна към мен:

    - Пиларски?

    - Аз, слушам!

    - Ти какво училище си завършил?

    - Минен техникум.

    - Верижни машини карал ли си?

    - Съвсем не! Само веднъж на полигона при Сливница ефрейтор Недев ми показа и кормувах половин километър заедно с него.

    Проверяващият от армията се доближи до Вълков и го попита:

    - Този ли е, дето го срещнахме сутринта при парка?

    - Същият е.

    Спогледнаха се и казаха, че сме свободни... Когато си отидоха, старшината Милушев каза:

    - Пиларски, този път, ако не те накажат, може и да те наградят!

    Няколко дни след като приключи занятието, работехме в парковете. Чистехме танковете от кал и извършвахме други неща по поддръжката. Тази дейност се наричаше  обслужване на машините или техниката. Аз вече мислех, че всичко се е разминало и няма да се занимават с мен. Една сутрин на развод, командирът на батальона огледа строя и изкомандва:

    - Батальон мирно! Редник Пиларски - петнадесет крачки пред строя!

    - Аз слушам!

    Излязох отпред. Той се доближи до мен и ме попита, колко дни арест имам досега. Аз знаех, че са единадесет, но детето в мен ме накара да кажа десет. С надеждата, че като ми даде още пет, ще станат петнай'се, а не шес'найсе. Не беше възможно един ден арест да изчезне по този начин, но както казах, като някое непослушно дете се опитвах да излъжа системата. А това, колко дни арест има всеки войник беше важно, защото при уволнението тези, които имат арести, остават да дослужат още толкова дни, колкото са "лежали" в ареста. Ком-батът се обърна към строя:

    - Както знаете, досега всички го мислехме за най-голямата марда в батальона, но той се прояви, като герой в мирно време.

    Обясни в какво се състои геройството ми и продължи:

    - Затова, отменям всичките му десет...

    - Единадесет! - Поправих го аз.

    - Отменям всичките му единадесет дни арест. И го награждавам с десет дни домашен отпуск!

    - Служа на народната република! - извиках.

    - Освен това, ще бъде награден със снимка пред знамето!

    Само като си помисля, колко пъти съм задремвал пред това знаме като часови. Заслужил си бях снимката!

    - Служа на народната република!

    - Комсомолското дружество да има предвид това и да го отбележи в характеристиката му!

    - Служа на народната република!

    - Влез в строя!

    - Слушам.

    След десетина дни в бригадата излезе заповед, всеки месец мерачите да имат по два часа кормуване. Това не ни правеше правоспособни механик водачи, но влизаше в общите ни способности като танкисти.

    Стана така, че моят танк, когото аз наричах "Маруся" ми изкара пет дни арест, но за благодарност, че се грижех за нея всяка вечер да има дажба хляб, ме направи герой в мирно време.

    В съседство до нашия батальон се строяваше батальонът, в който служеше Симеон Гоцев от Симитли. Той ми разказа, че когато ме изкараха пред строя, са си говорили:

    - Айде, тоя пак е сгазил лука. Колко ли дни арест ще му дадат този път?!

    За мой късмет, от този момент до края на службата нямах наказания, а само награди.

    И те така!

            Симитли 2024 г.