Пущки невести

                                                     Пушки невести

                

    При представянето в Благоевград на книгата "И мен сачмата ме удари", Георги Бузов ме попита защо не съм написал нещо за творчеството на писателя Славе Македонски, след като сме били много близки. 

    Със Славе Македонски бяхме приятели и има много истории за разказване, които  се случваха в мое присъствие и участие, но за творчеството му не мога да пиша, защото, ако в моята глава започна да дрънка някаква сачма, в неговата гърмеше цял артилерийски полк.

    Когато пишем разкази и друга литература, често се случва да има художествена измислица, която допълва и обогатява историята. В разговорите със Славе обаче, на мен понякога ми беше трудно да преценя кога преминава от действително случили се неща към художествената измислица. По тази причина се случваше да не вярвам, докато не разбера дали това, което ми е казал, е истина или измислица.

    Веднъж един железничанин му каза:

    - Е-е-е, бай Славе, ногу лажеш в тия книги, що ги писаш бе!

    А той се ядоса и вика:

    - А ти не лажеш ли? Вие тука се лъжете на поразия един друг за дребни неща, а аз, ако лъжа, лъжа на едро!

    Славе Македонски работеше много, но беше безработен. Издържаше семейството си като писател. Не получаваше месечна заплата от никъде. Публикуваше статии и разкази във вестници, издаваше сборници, новели, романи и докато получеше новия хонорар, парите от предишния бяха свършили. Семейството му живееше от хонорар до хонорар. Дъщеря му Мария и жена му Магда Македонска описват някои от тези преживявания в книгата "Те, вятърът", която издадоха през 2022 година.

    През 1981 година завърших школа за ръководители на самодейни състави със специалност "Театрална режисура"  в Пловдив и няколко години ръководех театъра в Симитли. Тогава работех като застрахователен деятел в ДЗИ. Работата ми беше такава, че познавах почти всички симитличани. Това ми даваше възможност да избирам някои от самодейците за определени роли, според типажа. Имаше няколко основни изпълнители, които бяха читалищни служители и от администрацията. Някои от тях, като Снежана Стоименова, Николай Николов, Благой Айков, можеха да съперничат на професионални артисти. Но и типажите - Благой Делиов, Милан Михайлов, Павел Михайлов (Пирчев), братята Крум и Йордан Косови, Иванка Рашкова, Албена Айкова, бай Яне Милчов - не им отстъпваха. Играехме пиеси от различни автори, а пиесите на Славе Македонски, като местен автор, бяха с предимство.

 Зет ми Георги Кацарски работеше като финансов ревизор към окръжния съвет в Благоевград и понеже знаеше, че сме приятели с бай Славе, ми разказа, че докато извършвал ревизия в съвета за култура, там отишъл Славе Македонски и поискал да си получи хонорара за пиеса, която по това време се репетираше от нашия самодеен театър. Обяснили му, че докато не мине премиерата, не може да получи хонорар, а той казал:

    - Знам бе, ама на мен парите ми трябват сега.

    През пролетта на 1982 година той се захвана да прави театър в село Падеш, община Благоевград. Помоли ме да изиграя една от ролите и да му помагам в организацията. Беше месец май - сезона за разсаждане на тютюна. Това е най-неудобния месец за репетиции и създаване театър на село.

    Театралният сезон обикновено започваше през есента. Премиерите излизаха около Коледа и Нова година. Пиесите се играеха до май-юни. Тогава се провеждаха и театралните прегледи и класации.

    Ние със Славе Македонски трябваше да създадем нов спектакъл за две седмици през месец май с хора, които за първи път стъпваха на сцена. Но той работеше така. След като получеше съгласие от центъра за художествена самодейност, отиваше в дадено село, в случая Падеш, и започваше. Събираше няколко ентусиасти, които довеждаха други, и започваха репетициите. Още щом се разпределят ролите, бай Славе отиваше в печатницата и отпечатваше плакати с имената и снимки на изпълнителите. Определяше дата на премиерата, обикновено след 10-15 дни и разлепваше плакатите в селото. Хората идваха на репетиции, страхуваха се, че няма да се справят, но не се отказваха, за да не се изложат пред съселяните...

     Двама-трима учители и няколко ученика от прогимназията бяха бъдещите артисти. Освен мен, имаше още един гастролиращ артист - Ангел от Благоевград. Македонски го канеше в подобни случаи да играе отрицателните роли. Този път беше предател. Македонски играеше главните роли, в които имаше много монолози, които той изпълняваше почти винаги по различен начин. Нали той е написал пиесата, знаеше за какво става дума и често пъти съчиняваше нови монолози по време на представление. Така че хора, които играеха за първи път с него, винаги бяха в "небрано лозе". Самодеецът винаги чака да чуе последното изречение или дума от този, който говори преди него, за да каже своята реплика. Да, ама Македонски трудно стигаше до това изречение. 

    Случвало се е в такива случаи да се намесвам и да питам нещо от рода на: "Ке прощаваш войводо, ама ти това ле искаш да ни кажеш?" - и казвам необходимата реплика. Чакащият тази реплика се включва и пиесата продължава.

     Репетирахме всеки ден. Аз пътувах с моя "Москвич - 408 И". Около обяд пристигах в читалището. Повечето от актьорите бяха на училище първа смяна. След обяд учителите-самодейци ходеха да разсаждат тютюн. Някои от децата, участващи в пиесата, също ходеха с родителите си на тутунището. Ние репетирахме със свободните участници през следобеда, като четяхме и репликите на отсъстващите. Вечерта се събирахме всички и продължавахме. Някои идваха направо от нивата с кални гуменяци. Наближаваше деня за премиерата. Повечето започнаха да се притесняват, че не могат да се подготвят, а и работата на полето не търпеше отлагане. Някой предложи суфльорът да не е един , а да са двама - от двете страни на сцената. Друг отиде още по-далеч. Предложи да ангажират повече ученици и всеки актьор да си има суфльор, когото да слуша. На следващия ден сцената се напълни със суфльори зад кулисите. Суфльорите не можеха да се ориентират кой кога да суфлира. А на мен ми беше много интересно и смешно, защото за първи път виждах как ученици се мъчат да подскажат на учителите си. Накрая решихме да останат само двамата най добри суфльори от двете страни на сцената.

    "Пушки невести" е пиеса по един от разказите на Славе Македонски в сборника "Щуро племе". Действието се развива в горна Железница по време на подготовката за илинденското въстание. Там поп Ристо, освен поп, е бил и войвода или организатор на въстанието. По негово решение, желаещите да се оженят младежи не можело да бъдат венчани, докато не се сдобият с пушка. Затова и пиесата се казва "Пушки невести" - демек, можеш ли да носиш пушка, може да имаш и невеста. Пушките се съхранявали на едно място, за да не могат с една пушка да се женят двама - трима. Периодично скривалището се премествало в различни къщи по махалите. Поп Ристо обаче разбрал, че в организацията има предател, който е издал местоположението им на каймакамина в Горна Джумая. Очаквало се да дойде потеря. Преместили пушките и поп Ристо събрал всички, които са знаели къде са, за да разбере кой няма алиби за предния ден, когато е станало предателството.

    За повечето самодейци, денят за премиерата дойде неочаквано бързо. Беше обявено пред-премиерно представление, на което щеше да има комисия за одобряване на спектакъла. В селото се усещаше приповдигнато настроение и любопитство. Комисията, назначена специално от шефа на центъра за художествена самодейност в Благоевградски окръг Костадин Гуцев, беше тричленна. Другарите Валери Копралев, Велин Георгиев и Другарката Виткинова пристигнаха в селото с обедния автобус. Влязоха в ресторанта да пият по кафе, а ние репетирахме в читалището и уточнявахме някои детайли от мизансцена.

    Няколко минути преди началото, членовете на уважаемата комисия дойдоха. Огледаха сцената, салона, седнаха на първия ред и представлението започна. Всичко вървеше криво - ляво добре до момента, в който Славе Македонски, в ролята на поп Ристо, започна да разпитва всеки от нас къде е бил предната вечер. Застана пред най-възрастния - Стефан Роячки, който играеше ролята на големия син на поп Ристо:

    - Ти бе, Постуле, Къде беше снощи?

    Той трябваше да отговори, че е бил в Ораново, за да държи ръката на побратима си, който бере душа... Суфльорът, зад кулисите шепнеше:

    - В Ораново, в Ораново.

    Постул, обаче, вместо Ораново, каза:

    - В ресторанто.

    - Затова не си знаеш думите! - Отсече Славе.

    Хората, които бяха седнали на последните два реда, се разсмяха. Бай Славе застана с расото и кръст в ръката на аванс-сцената и извика:

    - Тихо! Това е репетиция! На който не му харесва, да напусне! И се обърна към нас:

    - Взимайте папките!

    С папките в ръце, изкарахме пиесата до края.

    Аз всяка вечер се прибирах с колата в Симитли и трябваше пътьом да закарам членовете на комисията в Благоевград. По пътя станах свидетел на единодушното им решение, че пиесата трябва да се репетира поне още един месец и тогава да се преценява. Уговориха се да отидат на следващия ден в девет часа при другаря Гуцев и да му докладват. След раздялата ни, вместо към Симитли, аз поех обратно за Падеш.

    Славе Македонски спеше в една стаичка в кметството. Казах му какво се случва. Той ми благодари и каза, че медала има две страни и може да се обърне. А утре, когато отидат при Гуцев, ще ги очаква голяма изненада. Попитах го какво мисли за премиерата, а той:

    - Блаже, ти знаеш как се мобилизират самодейците в последния момент. Утре ще има премиера. Гледай да не закъснееш!

    Един час преди представлението, салонът започна да се пълни. Любопитството беше голямо. Хубавото при вечеринките на село е, че половината от публиката са близки на изпълнителите и стискат палци да не се изложат. Получава се положителна енергия. Някои на това му казват синергия. Публиката е доволна, дори ако близките им успеят само да си кажат думичките без грешка! 

    Пиесата започваше със светлинен ефект. На фона на прожектор зад бяло платно се предаваха пушки от ръка на ръка с наратив -"пушки - невести, пушки - невести". Следваше историческа препратка към времето когато се случва събитието и действието вървеше така добре, че ми беше трудно да повярвам. Всички участници знаеха текста и като че някой ги водеше по мизансцена. Имаше и импровизация. Моят братовчед Ване Петкашов беше съчинил монолог на патриотична тема и го изпълни там, където сам беше решил. Получи аплодисменти. На финала ни връщаха два пъти да се поклоним.

    Какво се беше случило след вчерашния провал и разговора ни вечерта с Македонски?

    Рано сутринта, с първият рейс Славе Македонски отишъл в Благоевград и още в седем часа застанал пред кабинета на Гуцев. Щом дошъл, влезли вътре и Македонски започнал:

    - Каква е тази комисия дето ми изпрати? Това са алкохолизирани интелектуалци, чиято първа работа когато дойдоха, беше да влязат в ресторанта за по питие. Вместо да предразположат и успокоят самодейците, които за първи път излизат на сцена, те се държаха като големи театрални капацитети. Хората се гипсираха и не можеха дума да обелят... За довечера е обявена премиера и билетите се продават. Моля те да изпратиш инкогнито други хора, за да ти кажат какво се е случило. Аз гарантирам, че всичко ще мине нормално.

    Гуцев се беше съобразил с Македонски и натоварил с тази задача младия и надежден заместник кмет по култура и образование в община Благоевград - Владимир Каперски, който е от съседното село Лешко и хората от Падеш го познават. Той присъстваше на представлението като зрител. Аз поне така мислех докато по време на вечерята в ресторанта ни поздрави за хубавото представяне. Оттогава познавам този човек и неслучайно се обърнах към него за помощ при издаването на първата ми книга.

     На тази вечеря самодейците споделяха вълнения и впечатления. А Стефан Роячки каза, че никога не се е срамувал повече през живота си, от предната вечер и през нощта е научил цялата пиеса наизуст. Сигурен съм, че и другите АРТИСТИ от народа в Падеш бяха направили същото!

    Симитли - 2023 г.