Стрелбите

                                            Стрелбите

 Освен щуротиите, които научавахме и вършехме, в казармата ни учеха и на доста полезни неща. Например, да боравим с техниката и оръжията и да стреляме точно, защото не се знае в кой момент може да се наложи да защитаваме свободата на родината, или да тръгнем да освобождаваме други народи. Два пъти в годината - през пролетта и есента, се провеждаха изпити, за да се провери нивото на подготовката ни. Почти всеки месец имахме стрелби с танковото оръдие и картечница, автомат Калашников и пистолет. Не на всеки се удаваше, но постепенно свиквахме.

   С наближаването на есента, когато трябваше да се отчетат резултатите за изминалата година се провеждаха изпити по теория на стрелбата, физическа, тактическа, политическа и строева подготовка. Най-важният изпит беше за умението да стреляме. При танкистите стрелбите бяха: екипажни, взводни, ротни, батальонни и стрелби на пределни разстояния за залпов огън от цялата рота, срещу противотанкови установки на разстояние три километра. При тези изпити се провеждаха и първите официални стрелби за нас пълначите, които трябваше да станем мерачи след като се уволнят старите войници и дойдат новобранците, които пък щяха да заемат нашите места като пълначи.

     Първите официални стрелби за мен бяха пълен провал. Когато седнах на мястото на мерача и погледнах в мерника, видях телени мрежи и ровове, като картини от филмите за фронтовете през първата световна война. Командирът на танка ме ръчкаше да стрелям по бързо, защото освен точност се отчиташе и времето за поразяване на целта. Понеже не виждах нищо през мерника, погледнах през перископа за да съм сигурен, че оръдието сочи в посока на мишената и гръмнах. Това беше първата ми стрелба като кандидат-мерач.

    По-късно разбрах, че старите капи, които бяха софиянци, са били включили парното на мерника и от изпотяването не се е виждало нищо. Тези софиянчета , не знам защо, бяха решили да провалят ротния командир майор Георгиев и стрелбите бяха слаби. Те толкова си и можеха. Така че дори при желание не биха могли да изкарат повече от "удовлетворил", но създаваха впечатление, че умишлено са стреляли слабо.

    Командирът на батальона наказа цялата рота. Трябваше да се приберем пеша от полигона край град Сливница, до поделението в Горна баня. Разстоянието е повече от 30 километра.

    Ротният не обвини никого за слабата стрелба. Седеше усамотен върху един камък, а някои от старите капи си шушукаха, че майор "Хич" - това беше "парамона" му, защото когато се ядосаше псуваше  по този начин: "А чи хич, п...ка ви майчина.." и изреждаше нещата, заради които сме заслужили псувнята. Та старите капи си шушукаха, че майор "Хич" имитира "Смислов" от Америка.

    Сещам се за един друг майор, чийто парамон беше "Бай Уй". Той пък, като видеше някой отпуснал се войник, му викаше - "Ей, бай Уй, ти какво висиш там, като изпразнен Уй бе?" А когато ни поздравяваше пред строя, половината от нас, тези от вторите редици, вместо  "Здраве желаем, дру'арю Майор"' му отговаряха - "Здраве желаем бай Уй".

     Имаше някаква интрига, че нашият ротен два пъти не е бил повишаван и вече би трябвало да е подполковник или полковник, и да е командир на батальон. Командирът на батальона подполковник Вълков пък, от старшина-школник останал на служба и без военна академия се издигнал до подполковник.

    Ако изобщо е имало някакъв заговор срещу ротния за слабите стрелби, не вярвам да е от толкова високо ниво. Най-вероятно е съвпадение с келешлъка на старите капи.

    Ротният се разпореди ротата да е готова за прехода надвечер, за да не ходим в жегата. Вървяхме по маршрута на танковете - по черни пътища покрай нивите. Танковете не трябва да се движат по асфалтирани и павирани пътища, за да не ги разрушават.

    Отпред вървяха взводните и ротния командир. Отзад беше ротния камион - ЗИЛ 157. Всички вървяхме пеш, само шофьорът се возеше. Не случайно майката на един агроном в ТКЗС е казала:

    - Сине, толкова време учи за агроном - да беше учил още шест месеца за шофьор, та да се возиш в джипа, вместо да ходиш в калта.

    След десет часа вечерта ни настигна камион с храна за ротата. Беше изпратен от командира на батальона. С посудата нямаше проблем, защото в сухарката всеки войник носи войнишкото канче, а на колана на панталона е закачена лъжицата. Вечеряхме под звездите, пред фаровете на камиона. След вечерята, когато си отидоха доставчиците, ротата беше строена за проверка. Всички бяхме налице и нямаше гладни. Накрая ротният изкомандва:

     - Ачи хич. Всички да се качват в камиона!

     Качихме се и по маршрута на танковете, камионът ни закара в поделението.

    Дойде септември месец. Ние вече бяхме стари капи без новобранци, защото те бяха на единично обучение в новобранска рота. Нашите стари капи бяха като запасняци, очакващи уволнението. В ръководствата на ротите и батальона се направиха големи размествания. Същото се случваше и в другите батальони и поделения. Взводните командири от лейтенанти станаха старши лейтенанти и командири на роти, само че в други роти, а не там, където са били взводни. Ротните командири също бяха преназначени в щабовете и по други поделения и гарнизони.

    Майор "Хич" беше преназначен някъде и повече хич не го видяхме. Майор "бай Уй" остана в щаба и следеше по плаца да смъмри някой заспал или изпразнен "Уй".

    Ние очаквахме с нетърпение да дойдат новобранците при нас в ротите.

    Какво се случваше след това, ще разкажа в следващите епизоди.

    Симитли 2023 г.