Новобранци

                 Новобранци

    30 септември 1967 година беше първият ми ден в казармата. Раздадоха ни нови униформи, опаковахме цивилните дрехи и ги предадохме за връщане вкъщи. Със Симеон Гоцев от Симитли бяхме в новобранската рота на петнадесети танков полк от девета танкова бригада в Горна баня. Новобранците от целия полк бяхме в една рота, за единично обучение. В тази рота стари войници бяха само отдельонните командири. "Стари капи", които да ни тормозят, нямаше, но и отдельонните вършеха това добре. Гонката беше само по устав. Не ни оставяха време за почивка и постоянно бяхме полугладни и недоспали. Научиха ни на минималните неща, които трябва да знаем, за да станем войници - да маршируваме, да изпълняваме команди „наляво“, „надясно“, „кръгом“, „бегом“ и „ходом марш“. Също да познаваме частите на личното си оръжие - автомати и пистолети. Да умеем да ги разглобяваме и сглобяваме.

    След единичното обучение и клетвата, ни разпределиха по ротите. Във всяка рота бяхме по десет новобранци. На всеки танк по един новобранец. Танковият екипаж е от четири човека - командир, механик-водач, мерач и пълнач.

    Командирът на танк е офицер, старшина-школник или младши сержант - войник, които шест месеца е бил в школа за такива.

    Механик водачът е старшина или войник след шестмесечна школа.

    Мерачът е войник, който първата година е бил пълнач.

    Пълначът е новобранец, който зарежда оръдието и картечницата за стрелба.

    Аз бях назначен за пълнач в офицерския екипаж - този на лейтенант Димитров, взводния командир на първи взвод.

    Едно от първите неща, които научих в казармата, е че там нищо не се губи, а само сменява собствениците си. Още първия път, когато отидохме под строй на цирк, докато се блъскахме на входа за да влезем, някой отзад ми грабна кепето от главата. Обърнах се, но всички бяха със свалени кепета и ги държаха в ръцете си.

    Има неписано правило при танкистите, че всеки екипаж по някакъв начин подкрепя своя новобранец. Та моя стар войник, редник Танев, ме посъветва да не казвам на никой, а да открадна някое кепе и да му сменя етикетчето. Ако кажа на старшината, за да ми даде друго кепе, ще трябва да го платя или да ми го удържи от заплатата. А тогава месечната заплата на редник беше 1 лев и 50 стотинки, на ефрейтор два лева, а на младши сержант - два и петдесет или три лева. Аз се издигнах само до ефрейтор, и то през втората година. С други думи, за да си купя ново кепе със заплатата на редник, трябваше да служа в Българската Народна Армия повече от три месеца.

    Обиколих спалните помещения на ротите от нашия батальон, но нямах шанс. Имах чувството, че всички знаят какво търся.

    Отидох в умивалнята на щабната рота. Щабната рота е отделна рота от батальоните. В нея е екипажът на командира на полка. В умивалнята имаше няколко войника, които си миеха зъбите. Младши сержант Анастасов, който ми беше отдельонен командир в новобранската рота току що беше изпрал куртката и кепето си и ги беше поставил върху перваза на прозореца да съхнат. В момента миеше главата си. Веднага излязох и отидох отвън, за да взема кепето.

    Макар че умивалнята беше на първия етаж, се оказа, че до прозореца е високо около три метра. Бързо обиколих района и намерих някакво желязо - арматурна пръчка. Направих от едната страна кука и отидох под прозореца. Молех се само млад'сержантът да се забави повече, за да успея. И успях. Закачих кепето и го смъкнах на земята. Грабнах го и на бегом отидох в най-горния край на поделението, при гаубичния дивизион. Там имаше друг новобранец, на когото можех да разчитам - моят съученик и приятел от минния техникум Иван Велев Георгиев от Мелник. Дадох му чуждото кепе и казах да му смени етикета и да го ползва като свое, а аз взех неговото и направих същото. Вече бях спокоен. Дори младши сержант Анастасов да тръгне да си търси кепето, което може би познава по някакъв начин, нямаше да го намери.

    Така, макар и трудно, започнах да опознавам живота в БНА, погледнат отдолу нагоре.

    Друго нещо, което научих, е че в казармата по желание не се ходи никъде. Дори на клозет. Защото най вероятно не те питат дали искаш да се облекчиш, а да отпушиш тоалетната и в най доброя случай - да я измиеш. Колкото и да внимава човек обаче, все някога ще се насади. Така се случи веднъж с мен. Батальонът беше строен на плаца. Сержант Василев, който си беше извоювал прякора Гавазин, дойде пред строя с един барабан и каза:

    - Получи се заповед във всеки батальон да има барабанчик. Във втори батальон барабанчето се падна на наш'та рота. Има ли някой, който знае да тупа на барабан?

    - Всички мълчахме.

    - Има ли някой, който е тупал на барабан?

    Мълчание.

    Аз се бях научил в ученическата музика оле-мале да тупам, но изобщо не исках да ставам барабанчик. Въпреки това, понеже в Симитли израснах близо до циганската махала и съм гледал как циганчетата тупат на стари тенджерета, реших да се помайтапя и казах:

    - Аз съм тупал на тенджере.

    - Кой каза това?

    - Редник Пиларски.

    - Пет крачки пред строя - ходом марш!

    Излязох пред строя и казах:

    - Другарю старшина, аз не знам да тупам. Само исках да се помайтапя.

    Старите войници само това чакаха и някой каза:

    - Другарю старшина, новобранецът се майтапи с Вас!

    Старшината се хвана за това и с дяволита усмивка ме попита:

    - Искаше да се помайтапиш, така ли?

    - Тъй вярно! Исках само да се помайтапя. Но не с Вас, а изобщо.

    - Изобщо, значи?

    - Тъй вярно!

    - Да се помайтапим тогава - Каза Гавазина и гледайки с ехидна усмивка към "старите капи", изкомандва:

    - Рота, мирно! Зачислявам това тенджере, пардон, това барабанче на редник Пиларски.

    Аз не знаех как да реагирам и се получи пауза.

    - Редник Пиларски!

    - Аз, слушам!

    - Имаш задача в най скоро време да се научиш да тупаш!

    - Слушам!

    - Марш в строя!

    Така станах барабанчик на втори батальон от петнадесети танков полк. Следващите два дни другите ходеха на занятия, а аз тропках с барабана по плаца или под някоя сянка и показвах, как не мога да се науча да тупам. На третия ден Гавазина каза, че ще съм през ден дневален по рота, докато се науча. Аз още на първото дневалство се научих и вече тупах, но непорядите не спряха, а почти три седмици бях през ден наряд - дневален. Точно когато Гавазина се "смили" над мен и отмени наказанието, ротата влезе в цикъл на въоръжени наряди. Всъщност "милостинята" дойде, за да ме прехвърли на въоръжените наряди, които са много по-тежки от дневалствата. Когато имаш "почивен" ден между два наряда, ако имаш възможност да почиваш, се издържа, но за новобранците няма такива луксове. Винаги ти намират нещо, с което да се занимаваш, за да не почиваш. Това важи особено за хората, които са нарочени от началниците, за да показват на другите какво може да им се случи, ако не са послушни. Така е не само в казармата, а и в така наречените трудови колективи в цивилния живот.

    Вече зимата беше навлязла и имаше дебел сняг. Опрян до оградата на танковия парк, облечен в дебела кожена шуба от тези, ушитите специално за зимни караули - с вълната навътре и дълги до чипиците, със зимна ушанка на главата, слушах как скърца снегът под стъпките на двама приближаващи се мъже. Скръц, скръц, скръц, скръц и стъпките спряха пред мен. Отворих очи и видях проверяващия постовете, началник на караула и помощника му.

    - Спокойно, спокойно боец. Какво става? - Попита ме началникът. Той беше заместник командир по политическата част на първи батальон от нашия полк.

    - Задремал съм - като на себе си казах аз.

    - Спокойно - двамата срещу мен с ръце на кобурите, внимаваха да не посегна към автомата, който беше на гърдите ми.

    - Спокойно, редник!?

    - Редник Пиларски.

    - Добре, редник Пиларски. Разтъпчи се и повече не стой на едно място, когато си на пост. Разбра ли ме?

    - Тъй вярно! Слушам!

    Двамата тръгнаха към комендантството, а аз останах да тъпча снега и да мисля какво стана. Това се случи на осмия по ред караул, след всичките дневалства преди това. Бях на пост от един до три часа през нощта. До края на смяната оставаше още половин час. По устав, в такъв случай часовият трябва да бъде свален от пост, вкаран в ареста и следва военен съд. Опасявах се, че след като дойде смяната и се приберем в караулното, може да ме преместят в ареста. Това не се случи и изкарах караула до край. Когато се прибрах в ротата, механик водачът от моя екипаж, старшината Милушев ми каза, че няма да ми се размине, но щом не са ме арестували, може да изчакат да свършат караулите и през това време да умуват какво да е наказанието. Опита се да ме успокои, че има някакъв шанс да не ме съдят, щом не са ме арестували.

    Не знаех на кой свят се намирам и написах писмо на татко. Обясних му какво се е случило и това, че със здравето съм добре, а наказанието, каквото и да е, ще го изтърпя.

    Минаха още десетина дни докато свършат нарядите и събраха батальона в кинозалата. Там гостуваха състави за концерти, изнасяха се лекции и се провеждаха събрания. Това събрание не вещаеше нищо добро за мен, защото щеше да е нещо свързано с караулната служба. Аз почти не чувах какво се говори докато чаках да ме извикат. И чух:

    - Редник Пиларски да излезе отпред!

    Застанах на посоченото място до командира на батальона - подполковник Вълков. Той започна да говори за моя случай. Накрая чух:

    - За това наказвам редник Пиларски с пет дни арест.

    - Слушам! - Казах, но гърлото ми беше пресъхнало и не се чу.

    - Шест дни арест!

    - Слушам! - Извиках.

    - Препоръчвам на комсомолската организация да започне процедура за изключване от комсомола. Арестът да се счита от този момент. Отведете го!     Дежурният по рота свали колана ми и с дневалния ме конвоираха до ареста. Първите два дни през повечето време спах върху нара, за да преодолея умората от недоспиване. Докато "излежавах" ареста си, имах време да мисля как заради една шега хора като Гавазина могат чрез тормоз да докарат човек до военен съд. Това, че имаха намерение да ме изключат от комсомола, беше много опасно, защото през ония години преди да вкарат някой комунист в затвора, го изключваха от БКП, за да не "петни" името на партията, а Димитровският Комунистически Младежки Съюз - ДКМС - също беше комунистическа организация.

    Един ден в ареста дойде редник Танев - моят мерач, за да ми даде надежда, че небосклонът над мен може би се разведрява, защото старшината Милушев, нашия механик водач, разбрал че изключването ми от комсомола май се отлага и може да не се стигне до съд. Танев ми разказа още, че по същото време, когато мен ме "хванаха" заспал на пост, от другата страна на танковия парк, часовия също е бил заспал. Но него са го "хванали" разводачът - младши сержант Нанков от наш'та рота и часовият, който е трябвало да го смени, и са го покрили. Това, че са го покрили, го приемам, защото и те са войници. Но това, че докато мен ме наказваха, "старите капи", за да им е пълно "шоуто", го бяха накарали да се изказва на събранието колко е възмутен от това, че има такива бойци като редник Пиларски, които нарушават устава и заспиват на пост, ми дойде в повече.

    За да ми се размине тежкото наказание е имало друга причина, но тогава аз не знаех.

    Когато бях малък, няколко дни боледувах с висока температура. Мама ме изтриваше с микс от ракия, оцет и свинска мас. Преди да оздравея сънувах, че имам малко, черно, рунтаво куче. От тези, които стават големи, когато пораснат. Много си играех с кученцето и го гушках. Но едно момче от махалата ми го открадна и аз насън се разплаках.

    - Какво, какво? - разтърси ме мама. Тя дежуреше до мен.

    - Мамо, къде ми е кучето?

    - Кое куче? Ти немаш куче, сине.

    - Имам, имам, ама ми го откраднаха.

    - Откраднали са ти болестта, чедо. Сега си по-добре нале?

    - Да. Нищо ми нема.

    - Спий, спий! Чисто да оздравееш.

    - Погали ме по челото и аз отново засънувах... Сънувах, че паса кравата по потоко покрай Струма. Изведнъж реката придойде мътна и ме завлече надолу. Аз се държах за въжето и кравата ме измъкна на брега.

Събудих се и вече се чувствах оздравял. Разказах на мама за реката и кравата, а тя каза:

    - Таа крава измакнува целата ни каща. Стани да се напиеш жежко млеко и сичко ке ти мине.

    В нашата къща, кравата беше като член от семейството. Както всеки човек допринася нещо и е полезен за семейството, но има и разходи за него, така и за кравата има разходи за храна и други грижи, но вкъщи винаги имаше млеко. масло, урда, матеница и други млечни продукти. Всяка година отглеждахме и продавахме по едно теле и винаги продавахме по малко млеко на нуждаещи се хора.

    Сградата в която сега е граничното поделение в Симитли, е до нашата къща. Тази сграда, когато бях малък я построиха като жилищен блок за военни. Докато бях ученик и влязох в казармата, там живееха офицерски семейства. Някои от тях взимаха млеко за децата си. Аз им го носех всеки ден. Един от тези офицери се беше издигнал и когато влязох в казармата, той станал заместник командир по политическата част на девета танкова бригада, където аз бях новобранец. Семейството му обаче още живееше в това блокче, защото жена му работеше в Симитли. Всяка неделя той се е прибирал при семейството си. Татко му беше занесъл писмото в което аз обяснявах на родителите си как геройски ще понеса наказанието, каквото и да е то.

    Ето така кравата ме измъкна от бурята, която ме завличаше и можеше да обърне живота ми наопаки. А аз разбрах, че човек не трябва да изпуска спасителното въже - близките хора, които са готови винаги да помогнат и да го спасят!

    А историята с барабанчето приключи така, както беше започнала. В потвърждение на това, че в казармата всяка заповед е предпоследна, един ден дойде нова заповед, че няма да има повече барабанчета. Може би защото танковете не умеят да маршируват.

    През втората година, когато вече бях "стара капа", а ротата ни беше дежурна по кухня и столова, на Гавазина му изчезнаха няколко баки. Колкото и да ги търси, не можа да ги намери. Мина ми през ума да му кажа, че аз мога да тупам и на бака, но се въздържах с намерение да му го кажа при уволнението. Тогава обаче не ми беше до това, защото на портала ме чакаше много важен човек!

    Симитли 2022 г. Благой Пиларски.