Кривата казарма

                      Кривата казарма

    Нашият випуск 1963/67 г. на минния техникум в Бобов дол беше първия с четири годишен курс на обучение. В техникума бяхме само момчета, защото официално в мините трябваше да работят само мъже. Всъщност в рудниците работеха и жени, но за пред скапаните американци и европейски капиталисти (сега еврогейци), в социалистическите "народни" републики, като НРБ, жените не трябваше да работят тежък физически труд. Та официално в мините не работеха жени, освен такива, които вече бяха раждали деца и нямаше изгледи тепърва да забременеят. Не защото е страшно някоя жена да забременее от миньор, а защото младите булки не трябва да работят при вредни условия.

    Когато станахме третокурсници, вече се чувствахме стари капи. Нямаше по-големи от нас.  В техникума бяхме само мъже и първокурсниците бяха зайчета, а второкурсниците - толупи, като в казармата.

    Кривата казарма е сграда, която е била построена за казарма. Не знам дали за редовни войници, или за трудоваци. Казваха ѝ кривата казарма, защото е била построена според терена и имаше формата на буквата S. Тя беше близо до ЖП гара Бобов дол. Колко време е била казарма, не знам, но докато завършихме втори курс, в тази сграда беше поликлиниката и болницата на Бобов дол. През 1964/65 г. построиха новата болница и поликлиника на баира между ЖП гарата и квартал "Банковица". Кривата казарма я предоставиха за общежитие на техникума и там ни настаниха всички ученици от първи, втори и трети курс.

    Третокурсници в общежитието бяхме само седем човека. Всички ни настаниха в най-голямата стая. Другите съученици от трети курс бяха на квартири в Бобов дол и Станке Димитров (Дупница). Имаше и доста отпаднали и напуснали техникума. Някои напуснаха още в началото, когато започнахме да влизаме в рудниците под земята. Тези, които можеха да си го позволят, предпочитаха да са на квартира, за да не са постоянно пред очите на учители и възпитатели.

    Ние седмината обаче, от най-голямата стая в общежитието, бяхме тартори сред останалите. Стаята беше в най горната част на сградата откъм ЖП гарата и беше с няколко стъпала по-високо от другите стаи. Кръстихме я "Гестапо". Там "новобранците" можеха да влизат само след декламиране на следното:

    - Аз младия заек ........ съм длъжен, ако имам 20 цигари, 19 да дам на старите капи и от двадесетата търпеливо да чакам фас. Разрешете да остана.

    В повечето случаи тези, които "декламираха" това не бяха пушачи, а и пушачите не са донасяли цигари, но важно беше да се изпълни формата. Да се спазва йерархията.

    В сградата имаше инсталирана радиоуредба с радиоточки във всички стаи. Чрез нея ни правеха съобщения. Пускаха музика или програма от националното радио, но през повечето време беше изключена, защото трябваше и да учим. Ключът от стаята с радиоуредбата стоеше при възпитателите или дежурния ученик по общежитие.

    Един ден уредбата не спираше да свири една и съща песен. Отидох и видях в студиото един първокурсник, който не беше дежурен по общежитие.

    - Какво правиш тука?

    - Уча.

    - Така ли се учи бе, заек. Я се разкарай оттука!

    Изключих уредбата. Заключих и взех ключа в мен. Щях да го дам на възпитателя. Оказа се, че този е бил оставен там за да учи, защото не можел да чете, когато има други в стаята. Ето че пак бях настъпил мотиката и то пред Другарят Благоев - курсовия му ръководител. Точно този курс, в който бях събирал молбите за стипендии. Въпросния "ученолюбив" озвучител след известно време напусна техникума, защото нямаше други оценки, освен двойки.

    След този случай реших да не се занимавам повече с първокурсници и започнах да ходя при второкурсниците. Те пък се деляха на шопи и македонци. Имаше по някой и от северна България, за цвят. При шопите ми харесваше повече, защото почти всеки почивен ден си ходеха вкъщи и донасяха по нещо за хапване и почерпка.

    През май месец започнаха черешите. Веднъж бях в стая с момчета от кюстендилско и си похапвахме ранни череши. По едно време дойдоха 4-5 македонци от Елешница с намерение да бият един от моите "домакини". Шопите се заключиха отвътре, а през прозорчето на вратата три-четири  македонски глави крещяха срещу обекта на нападение:

    - Защо се криеш, бе! Излезни да видиш какво че те напраим! 

    Тия от разложко и Елешница говорят на "че", като шопите. Това, че аз бях в стаята, не ги спираше. Напротив, даваше им повече кураж. Защото, нали и аз съм малко нещо макадонец. Попитах момчето (от Таваличево ли беше, не помня):

    - Ти можеш ле да биеш некой от тия?

    - Мога да ги бия сичките, ама един по един.

    Отидох до вратата и попитах:

    - Кой иска да го бие?

    - Аз, аз ,аз...

    - Е не може всичките заедно.

    Посочих най-напористия и го попитах: 

    - Ти можеш ли да го биеш сам? 

    - Мога, та! 

    - Влизай тогава! 

    Отворих вратата за да влезе, а другите ги заключих отвън, да гледат през прозорчето. Казах на всики в стаята да сднат на леглата си и да не се намесват. Седнах до сака с черешите и дадох старт на битката. 

    Македонецът се нахвърли яростно и удари няколко пъти. Шопът се стъписа и изглеждаше уплашен. Не смееше да удари. По едно време се засили, хвана противника си през кръста и започна да го бори. Получи се нещо като ММА борба (тогава аз не знаех какво е ММА борба). Шопът стисна главата на македонеца между краката си и го държеше без да го удря. Македонецът не спираше да се заканва: 

    - Пущи ме, че те утепам! 

    - Ама че ме биеш ле? 

    - Пущи ме бе, утепах те! 

 Това продължи доста време. Единият не спираше да псува, другият го стискаше и се страхуваше да го пусне. По едно време нападателят спря да псува. Забелязах, че отпусна ръцете и краката си. Аз скочих и казах на шопа да го пусне. 

    - Ама той иска да ме бие. 

    - Пусни го бе, ке го одушиш! 

    Блъснах го и той отпусна "клещите". Македонецът падна между леглата в безсъзнание. Вдигнах го на леглото и му ударих няколко шамара. Той се свести. Стана и сякаш се чудеше защо е там. Без да продума, тръгна към вратата да излиза. 

    А през това време третокурсниците Райчо Бонев Николов от Злокучене, Самоковско и Асан Юсеинов Чанталиев от село Кочан, бяха  дошли пред вратата и раздаваха шамари и ритници на другите макадонци. Някой отишъл и казал в наш'та стая (гестапо) че аз съм се заключил в една стая, а отвън 5-6 второкурсници искат да ме бият. Разбрахме се, че не съм аз този, когото искат да бият и всичко приключи добре. За мен обаче тепърва предстояха обяснения пред училищното ръководство. 

    Сещам се за един случай, когато работех в рудник "Ораново". Един работник беше глобен за нещо и казваше: 

    - Абе, немаше да ме глобят, ама на началниците им съвпаднаха мненията. 

 Та и тогава, в техникума, за мен съвпаднаха мненията на учители и възпитатели, и ми намалиха поведението от отличен 6, на мн. добър 5. В бележника ми пишеше, че ми се намалява поведението за пасивност при двубой. Когато татко прочете това, ме попита: 

    - Какво означава това "пасивност при двубой"? 

    - Ами двама се сбиха, а аз не се намесих. Бех пасивен. 

    - Значи за пасивност при двубой ти намалиха поведението. Е та, ако се беше тепал, требеше па да те изключат?

    - Не бе, требеше да ги разотимам (разтървавам), да не се бият.

    След разговори на татко с курсовият ми ръководител и директора, се стигна до заключение, че е най-добре да изляза на квартира, защото аз и общежитието си пречехме. С други думи - мненията съвпаднаха и така се разделих с кривата казарма.

    Симитли 15 септември 2022 г. Честит първи учебен ден!