Ние от духовата музика

                               

Ние от духовата музика

    "Нулла ла лаа" е поздрав, с който се поздравявахме ние - музикантите от духовата музика в симитлийската гимназия и прогимназия. Все още, когато се срещнем с Илия Деливерски от Ораново, така се поздравяваме.

    Откакто помня, когато бях дете, в Симитли имаше военна музика. Всяка събота и неделя музиката свиреше на площада, хората играеха и се надиграваха. А ние, децата, се провирахме между играещите и се гонехме. Най-големи играорци на хорото бяха Гоче (Георги) Миленков (на Хари Миленков баща му), Мария Лазарова (Мара - президентката на "Димарио" - на Илко Италиано майка му), Асен Бачев, Боре Пампоро и др.

    Не помня през коя година беше, но по някакво международно споразумение за разоръжаване направиха съкращения при военните и симитлийското поделение остана без музика (да не повярва човек, че музиката е била едно от най-опасните оръжия срещу враговете ни!).

    Един от музикантите, на когото предстоеше пенсиониране, започна работа в прогимназията като учител по пеене. Викахме му бай Спасе Тромпетката. Той беше добър човек и се опитваше да ни научи да четем и пишем ноти, но това беше трудна задача. Най-приятната част от часовете по пеене беше, когато бай Спасе ни свиреше с тромпетката. Почти всеки час, по наше желание, ни изсвирваше песента "Марина". "Марина" е една италианска песен, която тогава беше много популярна. Толкова популярна, че почти всеки я свиреше с уста по улицата. Имаше един лаф - "Свиркай си Марина и да не ти пука!" Това беше по времето, когато Партията и милицията се бореха срещу западното влияние и бяха забранени трандафорите и тесните (суинг) панталони. "Марина" също я забраниха и се пазехме когато си свиркаме, да не ни чуе и види някой милиционер.

    Бай Спасе много обичаше професията си на музикант и издейства училището да закупи инструменти за духова музика. Много ученици минаха през неговата школа и станаха добри музиканти. След време, когато премина "разоръжаването" и отново започна надпреварата във въоръжаването, в симитлийското поделение възстановиха военната музика, някои момчета като Илия Деливерски, брат му Димитър, Петър Разаков (известен като Пенче), Кирил Кръстев и др. се записаха и отбиха войнишката си служба като музиканти. А Кирил Борисов Китанов, най малкият син на поп Борис, завърши музикална академия и свиреше на кларинет в благоевградската опера. Когато дойде демокрацията, се премести в Германия и там свиреше в опера (не знам коя).

    Болшинството от музикантите в ученическия оркестър се бяха записали заради "облагите", които получавахме:

    1 - Не ни задължаваха да се включваме в други извънкласни дейности.

    2 - Един или два дни преди празници като 1-ви и 24-ти май, 9-ти септември и 7-ми ноември, ни освобождаваха от училище, за да репетираме и да лъскаме инструментите с пуцинг. Кларинетите се мажеха с някакво масло (може би бадемово).

    3 - Много често последния час, особено когато имахме по шест учебни часа, ни освобождаваха, за да репетираме.

    4 - Инструментите  с които свирехме, ги ползвахме като собствени и ги прибирахме вкъщи, дори и през лятната ваканция.

    Почти всички от тази група "музиканти" не познаваха нотите. Но тъй като всички медни инструменти са с по три машинки, бай Спасе над всяка нота пишеше с кой пръст да се натиска. Така над всяка нота пишеше 1,3,2,1-2 и т. н. Понеже нотите "до" и "сол" се свирят без натискане на машинките, над тях пишеше нула (0).

    Аз също не обичах нотите, затова исках да бия тъпана. Тъпанът обаче беше зает от Стефчо Бралето и аз взех чинелите. На малкото барабанче беше Митко Деливерски от Ораново. По време на маршовете тъпанът и чинелите бият едновременно на левия крак - леви - леви - леви,десни, леви и така без ноти, докато свърши марша.

    След известно време се отказах от чинелите, защото ми бяха тежки. Те са от месинг или друг метал, големи колкото връшници и приличат на капаци от голяма тенджера, а аз трябваше да ги размахвам пред гърдите си. Това не ми хареса и реших да свиря на кларинет. Наложи се да науча нотите, защото на кларинета се свири с пръстите на двете ръце и бай Спасе нямаше как да напише над всяка нота с кои пръсти да натискам. В началото свирех втори глас и докато репетирах вкъщи, когато преминех от мелодия към хармония, мама казваше на татко:

    - Я, па го сбръка!

   А татко ѝ отговаряше: 

- Да му прави сметка Моне циганино, как ке си преранува (прехранва) циганчетата, като му земе Блаже занаято!

    Моне беше симитлийският Пурко и свиреше на почти всички сватби. Та имаше опастност, като му взема аз занаято и започна да свиря по сватбите, на Моне циганчетата да нема какво да ядат! Аз, разбира се, не му взех занаята и благодарение на това Моне си отгледа децата. И всички станаха добри музиканти - Гуде, Тумпе, Деко, внук му Мони... 

    Не станах професионален музикант, но пък научих нотите и свирех с оркестъра всички маршове. Свирeхме и народни хора на площада под диригентството на бай Спасе, а хората играеха!

    На официалните празници през тези години, в цяла България се провеждаха големи манифестации по главните улици и площадите. Площадът в Симитли тогава беше на мястото, където сега е сградата на АПК с кафе "Струма" и паркингът отпред. От долната страна на площада предварително се построяваше трибуна (сцена), на която заставаха официалните лица - първият секретар на БКП, Кметът, Командирът на военното поделение, Председателят на ТКЗС, Директорът на училището, Директорите на предприятията в селото и др.

    В определен час, на площада пристигаха войниците под строй. Трудовите колективи от предприятията - също. Присъствието на всички беше задължително. Ако някой не присъстваше, получаваше самоотлъчка от работа и губеше постоянството си за трудов стаж. Пристигаха и учениците по класове. Почти цялото население на селото беше там. Духовата музика заставаше отсрани до трибуната. Всички затаяваха дъх в очакване да чуят какво ще кажат офоциалните лица. А те казваха всеки път едно и също. Само сменяваха датите и годините. Съобщаваше се какви постижения сме достигнали, какви предстои да постигнем и т.н. Тогава се обявяваха и някои първенци в производството. Препасваха на гърдите им ленти с надпис УДАРНИК, а на учениците - ОТЛИЧНИК.

    Имаше един виц: - В АПК на Гергьовден (тогава се казваше "Денят на овчаря") наградили овчарите с по сто лева и чифт гуменяци, а председателят само с хиляда лева, без гуменяци! 

    След като свършеха изказванията на официалните лица, всички потягахме редиците и под строй напускахме площада по улица "Георги Димитров", в посока към сградата на горското стопанство. От там заобикаляхме и по улица "Христо Смирненски", чак до училището. От училището обратно по ул. "Георги Димитров". Абе тая улица, защо още е "Георги Димитров"? Може би защото той е един от създателите на Македонската нация и сега сите македонци си имаат своя република? Но простено да му е, защото Георги Димитров беше комунист номер едно на България, а и на коминтерна! Мен са ме водили два пъти на екскурзия в центъра на София, за да го видя, как лежи в ковчега си. Сега на улица "Георги Димитров" в Симитли живеят: кметот, зам. кметот, омбудсманот на Симитли, предишниот председател на БСП и други, все отбор патриоти. А! За малко да пропуща народниот представител, що го избрахме за четвръти пореден мандат во бугарскиот парламент. А на живеещите на улиците "Аврора", "Октомврийска" и "Комсомолска" ке кажа да не се косат! Ние може да сме патриоти, ама сме дваж по-русофили! Така че, на живеещите на подобни улици скоро нема да им се наложи да коригират адресната си регистрация.

   Та, манифестациите тогава продъжаваха обратно от училището по "Георги Димитров", към трибуната с официалните лица. Най-отпред бяхме ние - музиката. През повечето време, докато манифестирахме обикаляйки  по улиците, не свирехме, а биеше само барабанчето. Когато наближехме отново площада, спирахме, за да се подредим и да продължим със свирене. Това се случваше най-често пред къщата, където живее Блажко Айков. 

Един път, за да подсети неграмотните в оркестъра, че маршът започва с нотите сол ла ла ла..., бай Спасе каза: 

    - Хайде момчета - нулла ла лаа. 

    На нас ни стана смешно и тръгнахме свирейки, но нали се досещате какво се получава, когато музикантите от духовата музика свирят, смеейки се!  Бай Спасе усети фалша, но не можеше да се обърне назад, защото вървеше пред нас и свиреше с тромпета. Започна с лявата ръка да тактува (дирижира) за да се стегнем, но на нас ни ставаше още по-смешно, а вече доближавахме трибуната...

    Това се случи само веднъж, но на нас ни остана поздрава "нулла ла лаа". 

    Когато стигнехме до трибуната, заставахме отстрани и свирехме маршове, докато колоните манифестираха  пред официалните лица. 

    През онези години седми ноември беше един от най-официалните празници на България. Седми ноември е деня на Великата Октомврийска Социалистическа Революция ( ВОСР). Тази революция е родила СеСеСеРе (Съюз на Съветските Социалистически Републики). Другарите от ЦК на БКП, начело с Другаря Тодор Живков доста се стараеха да направят България част от сесесере и почти успяха. Дори и сега има носталгици, които не могат да се отърват от този мерак, въптеки че сесесерето вече го няма! 

    Неслучайно великият българин Димитър Талев е казал: - "И да знаеш Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист.."Какъв народ сме Минке, какъв народ..." 

    На седми ноември, в Симитли, военните от поделението също правеха парад. Ние (музиката) заставахме до трибуната, готови за старт. Бай Спасе стоеше отпред и следеше приближаващия блок на войниците, за да ни даде знак кога да започне интродукцията на марша "Смело таваришчи в ногу", така че на първия такт от мелодията тъпанът и чинелите да ударят на левия крак на маршируващите. Аз тогава биех чинелите. Със Стефчо Бралето се бяхме уговорили да ударим на втория такт вместо на първия, за да видим какво ще стане. И какво стана? Оркестърът изсвири интродукцията, а ние ударихме с един такт по-късно и вместо "леви десни леви", стана "десни леви десни". Войниците започнаха да топуркат за да влязат в крак с тъпана. Така, топуркайки докато влязат в крак, преминаха пред трибуната с официалните лица и нямаше кога да набиват крак.

 Сега си мисля. Ако тогава в София, или недай Боже на червения площад в Москва, е имало такива тъпанари като нас със Стефчо Бралето, какво ли щеше да им се случи? На нас със Стефчо нищо не ни се случи, защото никой не разбра, че "саботажът" беше умишлен. Сега си признавам, но се надявам, че давностният сток е изтекъл, а и официалните лица вече са "демократи". 

    Такива неща се случваха в нашата духова музика! Чао.

        Симитли 2021 г.