Съученици

           Съученици

     Посвещавам на Иван Борисов Татарски от Разлог; на Иван Велев Георгиев от Сандански; на Славчо Панчев от Микрево; на Асан Юсеинов Чанталиев от село Кочан; на Стефан Рафаилов от град Рила; на Богомил Костов (Джорошки) от Мездра; на тримата от Козлодуй - Ангел Овчаров (Ацо), Благовест Овчаров (Боби), Богдан Цеков (Боци) и на другите съученици и учители от ТМП Бобов дол, които вече не са между нас.

    Общежитието на техникума беше на четвъртия етаж в сградата на втора младежка палата, която виждате на снимката. За разлика от сега, през 1963/64 г. тази сграда беше една от на-хубавите в Банковица. Там, в коридора, срещу вратата на възпитателите имаше един стенвестник "Стършел" с шест карикатури, на пет от които бях изтипосан аз. Както съм описал случая в разказа "ТМП Бобов дол", баща ми беше попитал възпитателя защо са ме пропуснали на шестата картинка, без да подозира колко е бил прав. Аз напълно бях заслужил да съм и на тази картинка, защото бях извършил нещо, за което, ако ме бяха разкрили, можеше да ме изгонят от общежитието! Ето как се случи всичко:

    В нашата стая живеехме шест момчета. Аз, Стефан Налбантов от Симитли, Владимир Спасов (Вовката) от Гара Пирин (сега Кресна), Иван Бараков от Плевен, Цветан Горанов от село Алтимир Врачанско и Марин Горанов от Синъо Бърдо, врачанско.

    В началото, докато се опознаем, всеки показваше разни чалъми и мурафети, за да изпъкне пред другите. Не знам аз какви чалъми съм показвал, но Вовката от Гара Пирин, който беше записан в техникума няколко дни по-късно и баща му го доведе в наш'та стая, още на втория ден пожела и се премести в друга стая, за да не му влиая отрицателно.

    След две три седмици обаче, когато разбра, че не съм чак толкова отрицателен, пак се върна при нас. От тогава Владимир Спасов (Вовката) е един от най-верните ми приятели.

    Иван Бараков пък изпълняваше един акробатичен номер при лягане в леглото. Той спеше само по едни плувки. Стъпваше върху възглавницата, хващаше горния чаршаф и одеалото, и с един скок лягаше в леглото, като краката му отиваха където трябва, а главата - върху възглавницата. И винаги ме питаше:

    - Пиларче, ти можеш ли така?

    Аз си представях, че ако направя такъв опит, главата ми ще се удари в железната табла на леглото. Един ден реших да го отуча от този навик. Отидох в мазето, където някакви майстори правеха топлоизолация на тръбите за парното със стъклена вата (стъклен памук). Увих в хартия една шепа стъклен памук, върнах се в стаята и го поръсих между чаршафите в леглото му.

    В стаята беше само Стефан Налбантов. Двамата излязохме да се поразходим из Банковица. Когато се върнахме, съквартирантите ни вече бяха там. Иван Бараков, сякаш едва чакаше да се приберем, за да изпълни фокуса си. Съблече се по бански. Качи се на леглото. Стъпи върху възглавницата и каза:

    - Пиларче, ти можеш ли така? - И скочи... 

Само каза - "хъ" - и занемя. Лицето му пребледня. Аз се изплаших. Вдигнах завивките и изтръпнах. Целият беше червен като рак, а стъкленият памук по тялото му беше като дебела сутрешна слана. Помогнахме му да стане. Опитахме с кърпа да избършем тази "слана", но той изпищя, защото игличките се забиваха по-дълбоко. Някой каза да отидем в банята под душа. От струята на водата стъкленият памук постепенно започна да се почиства. Дойде възпитателят и вика:

    - Кой направи това?

    Всички мълчахме и се гледахме един друг. Аз едва издържах и казах на Стефан, че ще се махна, за да не гледам. Той ме хвана за ръката и ми прошепна:

    - Ако избегаш, ке се сетат, че си ти.

    Така, това остана тайна между нас двамата.

    През пролетта на 1967 г. завършихме техникума и всеки пое по своя път. В надпревара с времето, не усетихме как минават годините.

    През периода 1980-та - 1989 година, аз участвах като хуморист в развлекателни програми и дискотеки в благоевградски окръг. Мисля, че през 1985-та година, бяхме три дни в Сатовча, Кочан и Ваклиново. В село Кочан се обадих на съученика Асан Юсеинов Чанталиев. Той настоя да му гостуваме с дисководещия и да спим в неговата къща. Беше заклал петела и жена му ни нагости с вкусна манджа. Асан тогава беше началник на пощата в Кочан и ми каза, че има възможност да открие телефоните на другите съученици, за да организираме среща на випуска през 1987 година, по случай двайсе'годишнината от завършването. Дотогава не се бяхме събирали. Тази среща не се състоя. Асан трябваше да ми се обади, но не го направи. Аз пък все отлагах и времето минаваше.

    През двехилядната година работех като видеооператор в телевизия "Око". Тогава в Банско снимах футболен мач от А-окръжна група между Кочан и някакво друго село. От феновете на Кочан разбрах, че Асан Чанталиев е починал. Не разбрах от какво и кога точно е починал, но за мен, това е била причината да не ми се обади.

    През пролетта на 2007-ма година някой ме потърси по телефона и ми каза:

    - Ало Благой, обаждам ти се, за да организираме едно мероприятие с теб.

    По това време вече бяха на мода телефонните измамници и аз помислих, че разговарям с такъв:

    - Кой се обажда?

    - Ха познай де. Съученици сме.

    - Аз имам много съученици.

    - Иван се казвам.

   - Ивановците също не са малко, но по произношението, трябва да си от северна България?

    - От Ловеч съм.

    - Аа, значи си Иван Бараков?

    - Не бе, Иван Бараков е от Плевен.

    Аз знаех, че Иван Бараков е от Плевен, но за всеки случаи попитах:

    - Имаше един Иван от Видин. Неговата фамилия как беше?

    - От Видин е Иван Лозанов. Ама теб май рано те е хванала склерозата?

    - Ее, Първанов, здравей бе, помислих те за телефонен измамник, затова те разпитвах.

    Иван Първанов ми разказа, че преди известно време е претърпял тежка операция на сърцето при професор Чирков и сега живее втори живот. Затова е решил да организира среща на випуска ни и иска аз да се включа в организацията. Каза, че има собствен бизнес и ще плати хотела на всички, а ако някой е затруднен финансово, ще поеме всичките му разходи.

    Умувахме къде да е срещата. В Бобов дол нямахме местен човек, който да организира нещата. Аз предложих да се обадим на Ра

йчо Бонев от Самоков. Той наскоро беше минал през Симитли и се отби, за да се видим. Затова знаех, че е началник на ВиК в Самоков и имах телефона му. Тази му позиция и хотелите в Самоков и Боровец предполагаха добра възможност, той да организира посрещането там. Така и стана.

 Аз се заех да организирам хората от благоевградски окръг и Дупница. Иван отговаряше за тези от севрна България. Райчо Бонев се справи отлично и срещата се състоя на 02.06.2007 г.  в Боровец. Не се бяхме виждали 40 години. Гледахме се и не можехме да се познаем. По време на вечерята всеки разказа как е преминал живота му през тези години, какво семейство има и т.н. 

    Аз, освен всичко друго, разказах за случая в общежитието със стъкления памук. И пред всички поисках прошка от Иван Бараков за болките, които му причиних, докато го науча да проверява какво има в чаршафите преди да легне.

    На тази среща решихме занапред да се събъраме всяка година, за да наваксаме за пропуснатите 40 години. Всяка година един от нас организира срещата в родното си място. Така срещите се превърнаха и в приятни екскурзии. Освен това решихме на срещите да сме задно с жените си. Постепенно започнахме да вземаме с нас и внуците. Освен с жената, аз ходя на срещите и с приятелката. Приятелката на жената. 

    Осем години по-късно, на 13.06.2015 г, срещата ни се проведе в Ловеч при Иван Първанов. Преди тръгване подготвих колата и смених гарнитурата на капака на двигателя. Симитлийските майстори така я бяха направили, че когато пристигнахме в Ловеч, маслото на двигателя беше изтекло почти всичкото.

    За мой късмет Иван Бараков през годините се беше квалифицирал като автомонтьор и има собствен автосервиз в Плевен. На другия ден след срещата, с Иван доляхме масло в колата и отидохме в сервиза. Там установихме, че гарнитурата е обърната с предния край назад и това беше повредата. Той ремонтира колата и не даде да продумам за плащане. Каза, че сме приятели, за да си помагаме.

    В наш'та кола пътувахме с Виолета и Стефан Налбантови, и приятелката. Когато бяхме на околовръсното в София, Иван Лозанов от Видин ми се обади и попита:

    - Пиларски, колко ти взе Бараков за ремонта.

    - Нищо не ми взе, но ти вече знаеш.

    - Това е за стъклената вата. Да знаеш!

    - Да бе. Сега сме квит. Вече нищо ме, ми дължи!

    Следващата среща на випуска беше при Иван Велев Георгиев на 15.06.2016 г. в Сандански. Иван Бараков и жена му Цветанка дойдоха в Симитли един ден по-рано, за да ни гостуват и да намалят дългия преход от Плевен до Сандански. От тогава всяка година, когато срещите ни са на юг, Иван и Цветанка идват ден - два по-рано в Симитли и така удължаваме празника.

    Ето че разказах, как учениците от първият випуск на ТМП Бобов дол, от съученици, станахме семейни приятели.

    Симитли 08.11.2021 г.