Аз, запаснякът.

     

Редовната ми войнишка служба мина в Горна баня, като танкист на най-модерните за онова време танкове Т-55А. Щом се уволних през есента на 1969 г, ме зачислиха като мерач в симитлийското танково поделение на танк Т-34. Тези танкове баха още от втората световна война и  се обслужваха много по-трудно, отколкото танк Т-55. На първия сбор ни зачислиха по една войнишка мешка (раница) пълна с войнишки дрехи - шинел, платнище, куртка, панталон, колан и чипици. Чипиците са войнишки цели обувки с кабари отдолу, за да не се износват подметките и да тропат по-силно, когато маршируваме пред началниците. Тези дрехи трябваше да ги приберем вкъщи, да ги нафталираме против молци и щом ни повикат (посред нощ), да ги облечем и да тичаме в поделението, за да гоним противника.

    Аз по това време работех като заведущ смяна в рудник "Ораново". Още бях ергенин и рядко се прибирах вкъщи. А през лятото спях на терасата на новата къща на зет ми и сестра ми. Така се случи, че на три четири сбора, викачите не ме бяха намирали. Татко и мама казвали, че съм на работа, а от работата казвали, че не съм там и командирът на поделението много се ядосвал. Батко Милан Памуклийски (мой първи братовчед) тогава беше старшина в поделението и ми каза, че пследният път командирът казал: 

    - Доведете ми тоя, който е казал, че го няма!

    Викачът - това е човек, който ходи по адресите на няколко запасняка, за да им каже че има тревога - та викачът казал:

    - Другарю Подполковник, майка му ми каза, че го няма.

    - Майка му ми доведете!

    По редиците започнали да се смеят... 

След този случай, като неблагонадежден танкист, ме преназначиха за кашик. Зачислиха ме в щабната рота. Те правят палатките на командирите и им носят храна. След десетина години се отърваха от мен, като ме преместиха в гранични войски. Там призовките се връчваха няколко дни по-рано и не се налагаше да водят майка ми при командира. А моят двор и граничното поделение в Симитли ги дели една ограда, т.е. комшии сме. 

    През 1982 или 83-та година  ни мобилизираха за десетдневен сбор в Кюстендил от 17 до 26 март. Много се ядосах, защото на 23 март ми е рожденият ден, а на 25-ти е Благовец и трябваше да ги празнувам някъде по границата. Извадих дрехите от мешката, облякох се, заредих мешката с няколко бутилки домашна ракия и тръгнах.

    В Кюсрендил беше главното командване на югозападния граничен отряд. Направихме полеви лагер на една поляна близо до сметището, което е на няколко километра от Кюстендил, близо до пътя за село Радловци. С платнищата на осем войника се прави една палатка. Подът се застила със слама и осмината спят и почиват там. На този лагер бяхме събрани около 300 запасняци. Имаше и редовно служещи старшини, офицери и малко войници. Отрядът се състоеше от три роти с по три взвода. Във всеки взвод имаше по три отделения. Командир на нашата рота беше моят първи братовчед Методи Благоев от дългата махала - майор от запаса. Взводен командир ми беше  един лейтенант от запаса - Спас... от Благоевград. С него бяхме нещо като колеги - хумористи. Участвали сме заедно по линия на КОХУ (културен отдих и художествени украси) на празници, новогодишни вечери и други тържества в Благоевградски и Кюстендилски окръзи. С него изпълнявахме хумористични сценки и скечове. Той сега е собственик на фирма за тъжни ритуали в Благоевград. Командир на отделението беше един младши сержант, а аз, като ефрейтор, бях нещо като заместник командир. Картечар в отделението беше Мите Тихио - застаряващ ергенин с репутация на човек с прякор. На Тихио не му харесваше, че трябва да носи картечница, която е доста по-тежка от автомат и затова той често я "забравяше" в палатката.

    Занятията бяха също както в казармата: строева подготовка, тактическа, политическа, боравене с оръжие и т.н. Нашата рота най-често ходехме на една поляна край рекичката в гората. Там аз, като доайен (бях най-възрастният), разказвах вицове, стари истории и така времето минаваше по-бързо. Младите запасняци вършеха почти всичко, а мен и Мите Тихио не ни закачаха. На обяд, вечеря и закуска присъствахме редовно.

    На 22 март нямахме занятия и ние с Мите решихме да се "скатаем". Отидохме пеша до Кюстендил. Нещо като градски отпуск, но нелегално. Тъй като цяла седмица се бяхме търкаляли в калта и сламата в палатките, минералната баня в Кюстендил ни дойде много добре. Напарихме се в басейна, изтъркахме си гърбовете, изкъпахме се хубаво и се преоблякохме в същите дрехи. Сещам се за един виц как старшината наредил на войниците да разменят бельото помежду си, защото нямало ново белльо. Ние с Мите не си разменихме бельото, но пак си бяхме къпани. Когато излязохме, Мите Тихио погледна към женската баня и ме попита:

    - Знаеш ле какви жени се банят в тая баня? 

    - За да се банят, не требе ле да са голи?

    - Не бе. Тия, що не можат да забременеят от цела България, доождат тука, оти водата е лековита. Знаеш ле колко от них се надяват на такива като нас? Можем да си опитаме късмето, ако искаш?

    За момент се почувствах като Фред Флинстоун с оня дявол на рамото, дето държи тризъбеца и ми казва: 

    - Послушай го. Сега е моментът. Може да ви излезе късметът. Тъкмо сте изкъпани...

    На другото рамо обаче имаше един ангел, който ми казваше съвсем друго и аз го послушах.

    - Мите -казах му - моят късмет си е вкъщи и си имаме две деца. Благодарен съм, че не ни се е наложило да търсим лековита вода.

    - Ама ти се изкара най-честнио маж, бе! Аре стига! Не те ле гледам как се заглеждаш!

    - Е, тука ме фана на тесно, оти и жената се за това ми надумва.

    - И е права жената. Море, ти що знаеш!

    - Добре бе. Айде да се позаглеждаме заедно, та да се знае, че и двамата сте прави.

     Така и направихме...

    Сега, от дистанцията на времето се сещам, че доста години след случая с Мите Тихио, около 2000-та година, когато работех като оператор в телевизия "Око", една журналистка ми каза:

    - Колега, ти си падаш малко воайор.

    Аз за първи път чувах тази дума и я попитах какво означава. След като ме "светна" какво е воайор, аз се замислих, че в живота си съм вършил много неща, за които не съм знаел определението (дефиницията). Например, играл съм на сцена, без да знам какво е мизансцен. По време на представление съм вмъквал по някоя своя дума, без да знам, че това е импровизация. Поправях някои реплики, които не ми харесват, или не ми пасват, без да знам, че това е редактитане... И така, воаирайки колежката, вървях с нея, мислейки си какво ли има още да научавам. Понеже тя отразяваше криминалните новини, с нея беше доста вълнуващо, защото снимахме в съда, в полицията и на други места в югозападна България, където се случваха и някои опасни неща. Например в Петрич веднъж искаха да ми счупят камерата. В съдилищата пък настояваха да не ги снимам и т. н.

 Във въпросния ден трябваше да снимаме в полицията, защото беше празник на МВР и в стола на окръжното управление имаше банкет. Изненадах се когато видях, че на главната маса до началниците седеше и ми се усмихваше човек, който според мен трябваше да е в ареста, а не там. Попитах колежката какво става, защо такива хора са там и тя пак ме "светна", че тия хора подават информация за по-дребните риби, за да не ги закачат тях и така полицията отчита дейност, а те си вършат своето.

    Докато се прибирахме към телевизията, се замислих за воайорството и си спомних, че когато снимах някаква сватба в Разлог, една циганка, като ме видя, каза:

    - Тое ле е снимкаджия, дека снима циганчите га си вадаа парите от сутиените? - Защото аз я бях снимал на друга сватба в едър план, как си приготвя парите за булката.

    Веднъж пък, докато снимах мач между "Септември" и "Пирин" Благоевград, на полувремето видях през два реда в дясно от мен една много хубава жена, която дундуркаше някакво негърче. Не можех да повярвам, че това дете може да е нейно и така се бях зазяпал, че тя ме забеляза и ми помаха с ръка, все едно ми каза: - Ехей, какво правиш? - Веднага след мача попитах треньора Борис Николов, коя е тази жена и дали детето е нейно. Той ми каза, че е жена на на един от футболистите на "Пирин" и детето е тяхно. Вече бях спокоен.

 Сега се сещам, че едно време в българските градове, когато е било редно жените да си стоят вкъщи, в един от ъглите на къщата е имало помещение с много прозорчета към улицата. От там жените оглеждали и коментирали хората, които минават по улицата. Тези помещения са се казвали клюкарници, може би защото не са знаели, че може да са и воайорници.

    Та накрая, докато се прибирахме с колежката, я попитах:

    - Колежке, можеш ли да ми кажеш, каква е разликата, между воайор и оператор?

    - Няма разлика, колега.

    - Не си права. Операторът е воайор по професия.

     Сега да се върна в Кюстендил през 1982 или 83-та година.

    Понеже ние с Мите Тихио не знаехме, че сме воайори, си се заглеждахме по жените, които влизат и излизат от банята, като се опитвахме да познаем, коя е без сутиен. По едно време му викам: 

    - Мите, тия къде са без сутиени, дали са с гащи бе?

    Развеселихме се и решихме да се поразходим по площада. А на площада бяхме като някои нахранени въшки, които вече не се крият в косата, а излизат на челото. Някакъв шеф от гранични войски ни видял и се разпоредил в лагера да направят проверка, дали всички запасняци са там.

    Ние с Мите Тихио обаче забелязахме, че много хора се отправят по една алея нагоре по баира, на който му казват "Хисарлъка" и решихме да видим какво става.

    То било, защото на 22 март в "Хисарлъка" се посреща пролетта и почти цял Кюстендил се беше запътил натам. Ние, двамата от запаса, също се запътихме. Около два километра нагоре имаше сцена - музика, певци, хумор - голям празник! Когато стигнахме, разбрахме, че ще се проведе конкурс за мис "Пролет". Ние с Тихио гледахме отстрани, похапвайки кебапчета с бира, и преценявахме коя ще е мис "Пролет" на Кюстендил. Май че имаше и от други места, не само от Кюстендил. Когато веселбата приключи, слязохме в града. Поразходихме се по някои улици като екскурзианти и решихме да се приберем в лагера, защото, ако закъснеем за вечерна проверка, щяха да започнат да ни търсят.

    Не само че бяха започнали, но вече бяха и приключили. А дежурният офицер беше издал заповед, щом се появим, да ни арестуват. Нищо неподозирайки, ние се прибрахме в палатката и ротният командир (братчедо Мите) вика:

    - Що направихте бе братчед? Три часа стояхме строени!

    - Защо, какво се е случило?

    - Некакъв шеф се обадил, че двама запасняци около обед са се шляели по площадо в Кюстендил. Строиха ни за проверка и пратиха хора да ви търсат. Сега стойте тука, аз отивам да докладвам.

    Щом останахме сами, казах:

    - Мите, нищо чудно моя рожден и имен ден, да ги посрещнем в некой арест.

    - Таман нема да одим по границата.

    По програма трябваше следващите дни да имаме практическо занятие за охрана на границата, преследване и залавяне на нарушители.

    Строиха ни за проверка и първото нещо беше, нас двамата да ни изкарат пред строя. Дежурният офицер се обърна към Мите и попита.

    - Ти бе, къде беше днес?

    - Тука си бех, в района.

Още когато построихме палатките, ни определиха един район около лагера, който не трябваше да напускаме.

    - В района. И къде по-точно беше?

    - Там при реката, изпрах си партенките и докато се сушеха съм заспал.

    - Ами ти бе ефрейтор?

    - Ефрейтор Пиларски. Слушам.

    - Ти къде беше?

    - Аз бях с него.

    - И какво правеше?

    - Изпрах си партенките, и... му помагах.

    - Помагаше му да спи ли? - попита подигравателно.

    - А стига бе, он заспа преди мене - отговори Мите, а аз потвърдих:

    - Тъй вярно. И щом се събудихме, се прибрахме.

    - Прибрахте се значи! Мирно! - изкрещя и се обърна към строя - Ето такива мърди са срам за българската армия. Ротният им командир след проверка да дойде при мен - марш в строя.

    Ние с Мите Тихио се прибрахме "засрамени" в строя. А на другия ден аз извадих от мешката една от бутилките с ракия и започнах да черпя. Някои мислеха, че черпя за това, че не съм в ареста, но аз черпех за рождения си ден - 23 март.

    На 24 март рано сутринта ни натовариха и ни закараха високо в планината, на границата, за практическото занятие. Задачата беше да заемем позиция покрай кльона ( телена ограда с бодлива тел и мрежа, висока 2.50 до 3.50 метра) която е построена не по  граничната линия, а в българска територия на 500 метра до два три километра. В "ничията" земя между оградата и границата имаше и къщи, в които живееха хора. За да могат да се приберат, трябваше да минават през специални КПП (контролно пропускателни пунктове) където имаше караулка (стаичка) с бариера отпред и двама-трима граничари. Въпреки че бях вече в зряла възраст, аз не знаех, че съществува тази ограда. Това, което ме впечатли най-много е, че беше така направена, че да не може да се преодолее от България навън, а не обратно. С други думи, управниците ни се опасяваха да не би някой да излезе от затвора, в който бяха превърнали България, а не че някой може да влезе. Попитах един запасняк, който беше служил като граничар, защо ни разполагат да браним границата от вътрешната страна на оградата, а не от външната и той ми отговори:

    - Страх ги е некой от нас да не избега.

    - Така ли било? А аз мислех, че ще охраняваме границата от някои шпиони, да не влезат в свободната ни родина! 

    - Ха ха ха, майтапчия! 

    Разположиха ни по протежение на кльона, на растояние 20 до 50 метра един от друг, така че всеки да вижда двамата, между които е. Нямахме право да се събираме и да палим огън. Така трябваше да стоим до края на деня и през цялата нощ. 

    Ние с Мите Тихио, разбира се бяхме един до друг и се събрахме на едно място. Създадохме план какво да направим, за да не мръзнем през нощта. Тъй като нямаше как да запалим огън, огледахме околността и забелязахме една махаличка с две-три къщи и няколко плевни. Само трябваше да преодолеем разстояние от около километър и половина без да ни забележат и да преспим там. В първата къща кучето се разлая, но не ни нападна. Излезе един възрастен човек. Казахме му че искаме да сме на топло през нощта и той ни покани да влезем. Отказахме да влезем в къщата и му казахме, че ще спим в плевнята, но искаме да знае, че сме там и да не се притеснява. Човекът дойде с нас в плевнята, даде ни черга и пак ни покани да спим в къщата за по-удобно. Казахме му че ако разберат, че ни няма, може да тръгнат да ни търсят и е по-добре да не ни намерят при него. 

Мите Тихио постла чергата и се зави със шинела, а аз се зарових в сеното и оставих само една дупка за въздух. Така сладко бях заспал, но към полунощ се събудих от викове: 

    - Стани! Горе ръцете! Арестувани сте! 

    Беше старшината на ротата, който не беше запасняк. Светеше с фенерче и водеше двама редовни войници ганичари от караулката при бариерата. Войниците бяха със заредени автомати. Старшината продължи да крещи: 

    - Горе ръцете! Къде е другия? Къде е другия? 

    - Стига си викал, бе! Тука е. - каза Мите и се обрна към мен: 

    - Айде излизай, бе! 

    Аз излязох от "скривалището" си и видях как Мите Тихио хвана за яката треперещия човк, който ни приюти в плевнята си и му вика: 

    - Защо ни наклевети, бе? 

    - Момчета, не съм ви издал аз. Те дойдоха дома и аз немаше как да не им кажа къде сте. 

    - Не е виновен човекът - намеси се старшината - Аз ви проследих по стъпките с фенерчето. 

    - Еее, ти си истински граничар. Браво! 

    Когато тръгнахме надолу към границата, ни показа на няколко места стъпките, където сме минали при "дезертьорството".

    Чудна работа. Арестувани бяхме, но автоматите не ни взеха. Войниците и старшината вървяха след нас, като при конвой, но ние с Мите не бяхме нито арестанти, нито граничари, а само запасняци. 

 Понеже вече беше един часа през нощта и настъпваше 25 март, аз извадих една бутилка от мешката и предложих да се почерпим за Благовец. Старшината викна:

    - Стига с тая ракия, бе! От три дни черпаваш!

    - Оня ден черпавах за рождения ден, а сега е Благовец - именният ми ден... 

    Отведоха ни в караулката при бариерата и старшината каза на войниците да внимават да не би пак да щукнем нанякъде. Казах му: 

    - Старши, ако ни беше оставил още снощи тука, немаше да се наложи да ни търсиш по плевните. 

    През нощта войниците се грижеха добре за нас. Поддържаха печката да не изгасне. Дори оставяха заредените си автомати при нас, докато вършеха нещо навън. 

    Сутринта старшината дойде и ни заведе на местата ни, при кльона. Там разбрах, че някакви чивиджии от симитлийските запасняци са подкокоросали старшината, че навярно сме избягали през границата, защото аз работех в ДЗИ и не се знае колко пари съм откраднал от застраховките. А Мите Тихио в Симитли си го знаели, че е съмнителен. На всичко отгоре, аз съм разпитвал защо сме разположени от вътрешната страна на кльона, а не от външната! 

    Следващата задача от занятието беше да претърсим гората, да открием и заловим нарушителите, които се криели някъде там. За целта трябваше, както сме разположени на растояние еди от друг, да вървим 10-15 километра през пресечена местност (дерета и баири) и да търсим. На първия баир имаше някакъв път, по който вървеше камион. Махнах на шофьора и той спря. Беше от някакво ТКЗС, мобилизиран за занятието. Попитах накъде отива и дали ще ме вземе докъдето е възможно. Той ми каза, че отива там, където трябва да се съберем всички, когато приключи занятието. 

    - Разгеле - казах - и аз съм за там! 

    По пътя шофьорът ми разказа, че е докарал "нарушителите" и знае указанията, които са получили от началниците - откъде да минат и т.н. и ако искам може да ми каже къде да ги причакам, за да ги заловя. Предложението беше съблазнително, но за целта трябваше да прекося дълбоко дере и да се изкача отсреща при някакви стопански сгради, където щяха да се скрият. Подвоумих се, но  реших да остана на сборния пункт, където накрая щяха да дойдат всички. 

    Разположих се на една полянка на припек и започнах да наблюдавам военните действия, като някой генерал от филмите. Видях "нарушителите" пет, шест човека, които се движеха на километър пред веригата запасняци. На всеки 10-15 запасняка имаше по един войник (граничар), който ги направляваше, за да не се загуби някой. 

    "Бандитите" се скриха при сградите. Когато преследвачите стигнаха до там, те им се предадоха и занятието приключи.

    Аз се прикрих в храстите, за да не разберат шефовете, че не съм участвал и в един момент се присъединих към победителите. 

    Натовариха ни на камионите и се прибрахме в палатковия лагер при бунището.

    Сутринта на 26 март ни строиха за развод. Отчетоха, че сборът е проведен успешно, без инциденти и човекопроизшествия. Похвалиха няколко запасняци пред строя. Повишиха в звание някои от запасните офицери и казаха, че ще изпратят писма до местоработата на добре представилите се. Когато честитих повишението от лейтенант в старши лейтенант, на взводния командир (Спасе хумориста), той ми каза: 

    - Блажка, ако беше послушал шофьора и хванеше "бандитите", сега щехме да те предложим за повишение от ефрейтор в младши сержант. И щеше да се хвалиш пред счетоводителките в ДЗИ. 

    - Еее, язък. С нашивката вече се разминах, ама вие пак можете да изпратите едно писмо за пред счетоводителките! 

    За моя изненада бяха изпратили хвалебствено писмо в ДЗИ и аз много се фуках, че съм бил боец за образец! 

    До обяд бяхме прибрали палатките. Качихме се на камионите и ни докараха в комендантството в Симитли. Строиха ни на плаца. Казаха няколко думи и изкомандваха: 

    - Свободни сте! 

    По най-бързия начин се качих на складираните дърва до оградата и прескочих в нашия двор. Някакъв офицер викна след мен: 

    - Ей, какво правиш там? Я се върни!

    Аз не го чух и продължих, а някой му каза: 

    - Той там живее. Това е неговата къща. 

    А от прозореца на къщата, моят късмет с децата ни, гледаха как се прибирам от необичайното празнуване на рожден ден и Благовец. 

    Всъщност, празникът току що започваше.

 Симитли 25 март 2021 г. - Благовец!