Велик е нашият войник

   
                

 И ето че през далечната 1967 година получих повиквателна заповед и аз да стана велик! Предстоеше новобранска вечер или изпращачка, както тогава се казваше. Те се правеха вечерта преди заминаването на новобранеца в казармата. На тези вечери се събираше почти цялото село. Тогава Симитли още беше село. Симитли стана град две години по-късно, на 9 IX 1969 година, по случай предстоящото ми уволнение от казармата и още по-важно, по случай 25-годишнината от 9 IX 1944 г.
    Както и да е. На 30 септември 1967 г. щях да вляза в казармата, където да стана мъж. Тогава се говореше, че жена, която не е раждала, не е жена и мъж, който не е служил войник, не е мъж. Сегашните "патриоти" са още на това мнение. Някои младежи тогава се притесняваха, че ако  на военно-медицинските комисии не ги одобрят за служба, хората ще ги смятат за некадърни. По късно, по време на зрелия социализъм, нещата се промениха. Много младежи започнаха да кръшкат и кой както може, се измъкваше от военна служба. Вземаха медицински свидетелства, че са болни, за да отложат или отменят влизането в казармата. Доста от тях сега са политици и "патриоти". Сергей Дмитриевич Станишев, дето беше премиер на България, остана съветски гражданин докато навърши възраст, след която не могат да го задължат да служи в българската армия. За разлика от него, един от английските принцове ходи доброволно на военна мисия в Афганистан. Да, ама той вече не е наследник на английската корона, а наш Сергей е начело на европейските социалисти.
Имаше и такива, които, откакто влязат в казармата, търсеха начин да се измъкнат. Мите Чапата например, за да му дадат домашен отпуск, си инжектирал мускулно нафта. Обаче превишил дозата и направо го уволнили.
    Когато аз влизах в казармата, войнишката служба беше достойно задължение. Преди това обаче, трябваше да направим хубава новобранска вечер. И тя беше такава. Само дето, в желанието си да сварим повече ракия за да е достатъчно, я бяхме направили доста слаба. След години, когато ходехме да се изявяваме на "Пирин пее" и Копривщица, приятелят ми Димитър Косов, ми каза:
    - Блажка, помня че на твоята изпращачка пихме много слаба ракия.
    - Ти помниш слабата ракия, а аз помня силната любов с момичето, което ме изпращаше. ( Това аз си го казах на ум.)...
    Опа! Жено, нема да се косиш! Оная любов тогава беше много силна, но едва издържа до края на войнишката ми служба. Твоята любов обаче, още ме държи плътно до теб!
    От всички изпращачи, най-загрижена беше майка ми. Тя заши в една от преградките на портмонето ми малко парченце плат и каза винаги да нося портмонето в себе си, дори и когато нямам пари. Така и стана. В портмонето не винаги имаше пари, но снимката на любимата и парченцето плат от мама бяха там.
    Още на първото свиждане разпитах мама какво му е специалното на този плат. Тя ми каза, че когато е имало често войни, са се тъкали специални платна, от които шиели ризи за войниците, за да не ги "ловят" коршуми. Този плат се правел от три, пет или седем баби. Не разбрах дали бабите е трябвало да са от тези, дето бабували при раждането на децата. Платното е трябвало да се изработи за една нощ при пълнолуние. Изработката включвала преденето на преждата, сноване на основата и ткането (тъченето) на платното. През  цялото време, жените или бабите, които са изработвали платното, е трябвало да мълчат, и каквото и да се случи, да не обелват нито дума.
    Постепенно хората започнали да не ушиват цели ризи, а са зашивали парче от това платно на дрехите на войника. Мама беше зашила моето парченце в портмонето, защото знаеше, че в казармата дрехите и бельото се сменяват.
    Доста време след като се уволних, една възрастна жена - тета Санда Мулячка - ми каза, че жените, които са ткали нашето платно са мълчали, но една от тях пръднала и всички са си стискали устите, за да не се засмеят на глас. Сега мисля, че ако някой смята, че имам способност да разсмивам хората, може би има връзка с това платно.
    В казармата винаги мислех за цивилния живот, как са близките ми и най-вече приятелката. Сещам се за един от моите новобранци, който се казваше Спас. Често го разпитвах, какво според него в момента прави неговата Марийка. Той ми отговаряше:

    - Как какво! Стои пред вратата и чака!

    - Какво чака?

    - Ами какво. Чака аз да се уволня. Стои пред портата и ако някой я попита какво прави, тя отговаря - Чакам Спасе да се уволни от казармата!

    Аз служих в девета танкова бригада в Горна баня. Често ротите излизаха под строй за кино, концерти и други развлечения като тържества, които завършваха със заря. Наи-често обаче, ни водеха до минералната баня в Горна баня. Тези излизания ги очаквахме с нетърпение, защото тогава нямаше мобилни телефони, а в София имаше улични телефони, откъдето можехме да разговаряме с близките си. Веднъж, когато ни бяха отвели да гледаме някакъв филм в кино "Македония" (срещу халите), Спас ме помоли, аз, като стар войник, да го придружа до телефонната кабинка. Новобранците нямаха право да се разхождат сами извън строя. След разговора, Спас  излезе от кабинката и ми каза:

    - Да ѝ еба майката, аз съм Спас, а тя ми вика - Митко ти ли си, моля те изчакай, излизам веднага!

    От този момент, когато го попитах, какво прави Марийка, новобранеца Спас ми казваше:

    - Стои до телефона и чака някой Митко да ѝ се обади!

 Аз обаче не можех да се обаждам по този начин на моята Долцинея, защото по това време домашните телефони в Симитли бяха рядкост. Затова много често ѝ пишех писма.
    Има един виц за войник, който не знаел как да напише писмо на момичето, което харесва. Един приятел му казал:
    - Това е най лесно! Взимаш един лист и пишеш - Зравей отгоре, целувам те отдолу, а по средата каквото искаш.
    Той това и написал.
    Аз обаче пишех отгоре: - Мила ми Долцинео Оранска - защото тя беше от Ораново.
    Отдолу: - Винаги твой - добрият войник Швейк!
    А по средата описвах какво се случва в казармата.
    Тя ми отговаряше, че с нетърпение очаква писмата ми и че много се смее, когато ги чете. Веднъж дори една съседка я попитала защо се смее на глас, когато е сама в къщи.
 Когато се разделихме, я помолих да ми даде писмата, защото те са и мои спомени, а тя каза, че уважава времето през което сме се обичали и ще си ги запази.
    Друг път ще се опитам да възтановя някои от тези спомени, а сега спирам. Чао.
                                                                                          Симитли 2020 г.