Жива вода

Дребни буци въглища се бутаха една о друга, като че се редяха на опашка. Сякаш запънали крака те се съпротивляваха, но следващата лопатка на верижния транспортьор ги подбираше отново и с мъка по родното място поемаха пътя към хората, където трябва да изгорят за да  светят.

    Завеждащият на смяната Атанас, тридесет и пет годишен, опитен в работата си мъж, гледаше отиващите навън изкопани въглища и кламчеше замислен манерката с вода, която имаше навика да носи през смяната, дори да не си нажабурка устата. От другата галерия се показа бригадирът в смяната Миленко, едър мъж и по-млад от него.    Атанас го изпращаше със задача, него и още трима, все опитни миньори.
    - Шефе, ако не ти се свиди, дай една глътка вода, забравил съм си манерката.
    - На, пий! - подаде манерката си Атанас.
    Миленко се напи, върна манерката на своя началник и приседна до него върху гредата. Имаше нещо да му казва, но чувстваше че изведнъж не може да започне. Нужна му беше малка увертюра.
    - Шефе бе, ти помниш ли кога за първи път пих вода от твоята манерка?
    - Да бе, да. Аз трябва непременно да помня кога някой е пил за първи път от манерката ми? Бая годинки навъртя и ти в рудник "Ораново".
    - Вярно - каза Миленко и повторно взе манерката от ръката на Атанас. Още чувстваше жажда. - Бая отдавничка слизам и аз под земята. Не ми прави даже впечатление. Обаче няма да забравя първия си работен ден в рудника, първата миньорска смяна. Ти помниш ли Шефе?
    - Много хора са започнали работа при мен. Защо трябва да помня първата ти миньорска смяна?
    - Голям страх брах тогава, честно да ти кажа - Миленко глътна и последните глътки вода от манерката и заразправя. - Влязох тогава съвсем млад, току що се бях върнал от казармата. Намерил си бях работа като шофьор, но тука дойдох за парите, възнамерявах да вдигна нова къща. Затова. Но не си представях миньорството така. Ти тогава още не беше станал началник на смяната. В твойта бригада ме пратиха... Уплаших се. Честно да си призная, толкова време е минало, винаги съм си спомнял и ме е било срам от тебе, Шефе. Въобразих си, че ще се смали тази дупка в която съм влязъл, ще ме притисне и няма да изляза жив. Сърцето ми биеше силно: туп! туп! туп! Започнах да обмислям как мога да изляза навън, но не можех да се ориентирам накъде е изхода. А иначе се преструвах, че работя. Чуках там с оная шилка, дето прилича на кирка, по едрите буци, които ми беше казал да разбивам и обмислях план за бягство. Тогава още не знаех, че ако тръгна по пътя на буците, които разбивам, ще ме изведат навън.
     В същото време ти си ме наблюдавал. Дойде при мен: "Ти комай нещо не харесваш тая работа Миленко!" - зададе ми въпрос. "Май нещо - отвърнах аз без да скривам. - Не съм очарован от миньорската професия. Утре възнамерявам да седна зад волана." Ти тогава застана срещу мене, погледна ме в очите и ми рече: "Но нали си казал на приятелите си, че влизаш в рудника! Как ще се чувстваш пред тях, кажи! Та те направо ще те сметнат за пъзльо. Послушай съвета ми! Недей бяга барем месец. Даже два поработи. После се махни! Тогава никой няма да има право да те причисли към страхливците." Така ми рече. Помня ти думите. А пък аз си мислех как да драсна навън от рудника и като не знаех каква причина да измисля, взех, че те попитах: "- Така и ще направя, след два-три месеца. Къде има чешма? Жаден съм."
    - Спомних си - прекъсна го завеждащ-смяната - И аз ти дадох моята манерка да пиеш.
    - Даде ми, но не е там работата. - каза бригадирът Миленко - Впрочем, честно да си кажа, тъкмо в твоята вода, дето тогава ми даде, се заключава цялата истина. Не просто вода е имало в манерката ти, шефе. Жива вода си ми дал тогава. Като се напих, полекичка страха ме охлаби. Почувствувах - отива си от мен. Ако тогава не беше ми дал вода от манерката си и тръгнех да търся чешма из рудника, стопроцентово щях да драсна, такъв ми беше планът.
    - Да не би да се е случило само с теб! Рядко са тези дето не се страхуват, като влязат за пръв път под замята. Затова не те изпусках от погледа си.
    - Жива вода ми даде тогава ти Шефе! - пак произнесе Миленко - Досега не съм ти благодарил. Като се изнизаха девет-десет смени, страхът съвсем избяга от мен. Свикнах. И сега тука съм си като у нас.
    - Изпи ми водата - рече засмян Атанас - И наприказва цяла торба лакардии. Познавам те, щом започнеш от далече, нещо готвиш да ми кажеш. Казвай!
    - Едно наше момче иска да стане миньор. В моята бригада. Щатът ми е попълнен, обаче ако ти кажеш, началниците ще се съгласят да сме с един повече.
    - Добре бе - съгласи се завеждащ-смяната - от мен дадено. Обаче, нещо много често започна да си забравяш манерката, а аз не възнамерявам да давам на новобранци жива вода.
    - Никога повече няма да си забравя съдинката, Шефе. Клетва давам! Един бригадир винаги трябва да има в манерката си вода за уплах, а и за мъжки жадни гърла.
    Миленко се спусна да догони тримата миньори, а Атанас пое към изхода, за да предаде на колегата си от следващата смяна какво е положението в рудника.

             Симитли 1985 г.