Ние от застраховането

    Тая година, по време на предновогодишните банкети, едновремешният директор на държавното ДЗИ господин Зашев покани тогавашните застрахователи от ДЗИ Благоевград на вечеря. Да ни почерпи и да си поговорим за времето, когато работехме заедно. Това ме накара да си спомня началото на застрахователната ми кариера, когато моят приятел Димитър Косов ми каза:
    - Айде, нале  искаше да ти кажа щом се отвори работа в ДЗИ! Ке започнеш ле?
    До този момент бях работил като завеждащ смяна в рудник "Ораново" и ми предстоеше да започна като ръководител сонди в редки метали. Никой от познатите ми не допускаше, че ще пренебрегна тази кариера, за да стана застраховател. На въпроса ми защо се отказва от ДЗИ, Митко ми каза, че се чувства като просяк. Посочи ми жилищния блок на военните в центъра на Симитли и каза:
    - Е, как да застана на входовете им и да ги питам дали ке се застраховат?
 Не отговорих на въпроса, но си мислех: "Щом това е държавна работа, какъв просяк ще съм!" Аз бях застраховал  при Митко цялото си семейство, къщата, кравата на баща ми... И въпреки, че той ми беше предложил тези застраховки, не съм и помислял, че го правя заради него, камо ли да го мисля за просяк. Нещо повече - въпреки, че в мината бях малко нещо началник, аз се чувствах като надзирател. Рудникът ми приличаше на затвор, с тази разлика, че се прибирах в къщи да спя. Не случайно малкият ми син беше казвал на майка си: "Тое па татко дожда тука само да яде и да спие". Защото е трябвало да пази тишина докато спя.
    В Симитли тогава  работеха двама застрахователни деятели - Димитър Косов и Христо Карпузов. Те нямаха работно място (канцелария или офис), съответно нямаха и работно време. Това ако не е свобода в сравнение с другите предприятия?! Посещаваха хората на работните им места, в домовете, на улицата, в кръчмите и разясняваха застраховките. Сега на това му се казва презентация. Сами решаваха в кой ден и по кое време да започнат работа. Понеже почти винаги ходеха заедно, някои хора ги наричаха "О́тстъпи-на́стапи"(единият като отстъпи, другият настъпи).
    Аз постъпих на работа на мястото на Димитър Косов. Започнах агитацията. Както вече казах, тогава презентацията беше агитация. Та аз реших да започна агитацията си с най-висшите служители на общинската, партийна и държавна администрация. Демек, на стари краставичари тръгнах да продавам краставици.
    Първият при когото отидох, беше моят вече бивш началник на рудник "Ораново". Казах му:
   - Другарю Анастасов, от личен опит знам как се грижите за изпълнението плана на рудника и какво е отношението Ви към тези, които не се справят. Сега искам да видя как се отнасяте към изпълнението на чуждите планове, какъвто е моят план и дали ще се застраховате.
    - Е, тука ме хвана на тясно! - отговори той и продължи - Към този момент заплатата ми е разпределена до стотинка. Очаквам в скоро време да ми увеличат заплатата и първото, което ще направя, ще е да се застраховам.
    Така и не разбрах дали са му увеличили заплатата...
    Вторият, при когото отидох, беше първият секретар на общинския комитет на БКП - другарят Трайков. Той пък ми каза, че ще си помисли. Все още си мисли.
    Отидох и при кмета на общината, който ми каза:
    - Наистина ми е трудно да отделя пари за това, но понеже трябва да се изпълнява и тази програма, ще се застраховам за петстотин лева.
Той застрахова и къщата си срещу пожар.
    Направих опит да застраховам и председателя на профсъюзите, другаря Радоицов. Докато му обяснявах какви застраховки може да си избере, той от време на време поглеждаше през прозореца към входа на черквата, за да види кой влиза или излиза (може би за това кабинетът му беше срещу черквата). Изслуша ме. Попита ме от кога съм започнал тази работа и ми каза, че от мен ще стане застраховател. Но не се застрахова. И продължи да поглежда навън.
    Тогава се следеше кои хора влизат в черквите. Знам го, защото жена ми беше учителка. По Великденските празници задължаваха учителите през два часа да се сменяват пред черквата, за да следят кои ученици ходят на черква. Аз съм я придружавал докато смени колежката си. Прибирахме се вкъщи и десет минути преди да дойде този, който ще я смени, пак отивахме там, за да сдаде "караула". Мисля, че повечето от колегите и́ правеха същото.
    Като си помисля, тогава моята партия БКП (моя, защото тогава и аз членувах в нея), забраняваше комунисти да влизат в черквите. В един момент изостави "чадата" си и много от тях,  вече като повредени комунисти, които все още не знаят на кой бог - Сталин, Путин или Христос служат, изпълниха черковното пространство. Някои от тях даже влязоха в черковните настоятелства. Не знам дали това е партийно поръчение. Свещи продават, ма́ндат на попо кандилото и от тях по-християни нема.
    Но да се върна към застраховането. Вървя си аз със чантата под ръка, а в чантата си нося цялата канцелария. Документите, демек. И срещам Войко. Питам го:
    - Войко бе, ти пенсионира ли се?
    - Аа, още не съм.
    - Какво работиш сега?
    - Е па, пандур съм.
    - Имам едно предложение за теб - казвам - Да ти направя една застраховка, та като се пенсионираш, да си получиш парите от застраховката.
    - Е па, ке се застраховам.
    - За колко лева? Имаш възможност за 500, за 1000, за 1500 или 2000 лева.
    - Е па, нека е за хиляда.
    Попълнихме документите и се разделихме. Продължих по улицата и си мисля: "Сега какво се получи? На баща ми кравата е застрахована за 1500 лева, пандуро (пъдаря) за 1000, кмето за 500 лева, а партийния - за нищо". Но при застраховането е така. Всеки сам си определя цената!
    Покрай тази работа опознах почти всички хора в Симитли и част от общината. Имах възможност да виждам един и същи човек на улицата, вкъщи, на работното му място, в ресторанта, на празник и делник, и се стремях да забелязвам разликата в поведението му на различните места. Почти няма къща в Симитли, в която не съм влизал и не са застраховали нещо. Установих, че в 90% от семействата, докато не пожелае жената, застраховки не стават. Малко са мъжете, които решават без да питат жените си и доста от тях по-късно съжаляват за решителността си! А аз пък се хвалех на колежките, счетоводителки в ДЗИ Благоевград, че няма жена която ми е харесала, дето не съм и предложил... застраховка!
    А! Сещам се за една жена от Косячката махала, която ми каза:
    - Ела да ме застраховаш, оти Владо Кочо ми каза́ да се застраховам при теб, докато не съм отишла при него.
    Всички Симитличани знаем кой е Владо Кочо. Той е същият,  за когото разказват следната смешка:
Веднъж, когато бил болен, жена му се обадила в спешното:
- Кочо е болен. Що да правим?
- Заколете го! - посъветвали я отсреща.
    Та тоя Владо, слава Богу е още жив и здрав. Управител е на гробищния парк. И понеже е човек с чувство за хумор, посъветвал жената да се обърне първо към мен.
    Значи! Преди изобщо да помислите за Владо Кочо, елате при мен, за да ви застраховам!

    Айде чао и до скив.

    

    Симитли 29.04.2019 г.