Жена за Монаси

                      Жена за Монаси

    "Жена за Монаси" е първия игрален филм в който се снимах и изпълнявах отговорна роля. В киното ролите по важност се подреждат като: - главни роли, отговорни роли, поддържащи и епизодични роли, актьорска масовка и масовка. Как се случи така, че аз започнах да се снимам в киното?

    Тези, които са чели разказите ми, знаят че с писателя Славе́ Македонски бяхме приятели и един вид сътрудници в самодейните театри. Бай Славе́ пишеше пиеси. Аз ръководех самодейния театър в Симитли и ги поставях. Той ръководеше самодейния театър в родното му село Железница - община Симитли, а аз играех там. Организирахме театри и на други места, като село Падеш, село Бараково, град Елин Пелин (там Славе́ Македонски живееше със семейството си), театър "Мелник-27" в град Мелник и други. Някои пиеси на Македонски се играеха и в професионални театри - например "Щуро племе" в театрите на град Перник и град Смолян, както и  в "Университетски Студентски Експериментален Театър" - "УСЕТ", който се ръководеше от професор Златко Павлов. Имаше и такива постановки, в които заедно с нас, самодейците, играеха професионални актьори. В едно писмо Славе́ Македонски ми написа, че уговаря да организираме театър на кораба "Радецки" в Козлодуй и да играем пред туристи. Театърът щял да се финансира от АЕЦ "Козлодуй". Аз му отговорих, че идеята ми харесва и че ако се подкваси Дунав, ке падне ручане! Дунав обаче не се подкваси.

    Двама абсолвенти от ВИТИЗ - сега НАТВИЗ - бяха харесали разказа "Жена за Монаси" от сборника "Щуро племе" и го помолили да напише сценарий за игрален филм по този разказ, за да го заснемат като дипломна работа. Славе́ Македонски написал сценария и понеже знаеше мераците ми да се снимам в киното, вмъкнал една роля на герой, който не съществуваше в разказа. Този герой беше селският зевзек на име Щур Блаже́. Щур Блаже́ беше много интересен образ.

    Един ден през ранната пролет на 1982 година Македонски "цъфна" пред входната врата на къщата ми в Симитли заедно с двама мъже на моите години и ми вика:

    - Бла́же, целувай ръцете на тези момчета! Те ще те прославят в киното!

    Това бяха бъдещите режисьор - Красимир Атанасов и оператор - Жеко Манев. Поканих ги да влязат. Разказаха ми за какво става въпрос, а Славе́ Македонски каза:

     - И да знаеш, аз съм спонсора на продукцията!

     А аз:

    - Значи, па́ ке играме без пари!

    Обясниха ми, че киноцентърът подсигурява техниката и храна. Техническият персонал - организатори, осветители шофьори и т.н. - получава заплати от киноцентъра, а сценаристът, режисьорът, операторът и артистите ще получат хонорари, само ако филмът бъде харесан и откупен от кино-студия "Бояна" за разпространение в кината.

    Обядвахме и аз впрегнах моя Москвич 408-И. Качихме се в горна Железница на "Попадиин рид". Тогава там още стоеше скелетът от сградата на хан, който е работил преди години. Отидохме при черквата, училището, разгледахме Петличката махала и скалните образувания - "Куклите". Режисьорът и операторът харесаха къщата на Нестор Гоцев за дом на Монаси - главния герой във филма...

    Две седмици по-късно Славе́ Македонски дойде и каза, че ние с него трябва да подготвим терена за снимки. Най-важното за мен, което ми каза, е че момчетата от ВИТИЗ не са ме харесали за ролята. Впечатлението им е било че съм съвсем друг тип човек - скромен и притеснен, изгледащ като темерут, без качества за роля на зевзек, който създава комични ситуации. Въз основа на тези впечатления са решили за тази роля да поканят Иван Григоров от сатиричния театър в София. Македонски отказал и им заявил, че оттегля сценария си и ще го предложи на друг снимачен екип, който се съгласи Благой Пиларски да изиграе ролята на щур Блаже́, защото това е той! При този ултиматум, те се съгласили да ми поверят ролята, но поканили Иван Григоров да играе ролята на най-големия брат на Монаси, за да имат резервен вариант, ако аз се проваля.

    След време, когато станахме приятели с Красимир Атанасов и Жеко Манев, те потвърдиха, че това, което ми е казал Македонски, е истина. А по време на снимките съм чувал операторът да казва:

    - Блаже́ прави нещата от раз!

    Аз се ослушвах за това, какво си говорят за мен и чух една от софийските жени, в разговор с друга да казва:

    - Този човек започва да живее, когато се включи камерата!

    На нас със Славе́ Македонски ни предстоеше много работа за подготовката на терена и условията за живот по време на снимките в това запустяващо село. В сградата на училището имаше три големи класни стаи, които не помнеха откога не са влизали ученици в тях, учителска стая със същата съдба и голям квадратен салон, който свързва стаите. Покривът над едната стая беше протекъл и прозорците разбити. Там бяха струпани чинове, маси и столове. На втория етаж бяха стаите в които някога са живеели учители. Двете класни стаи, салонът и учителската стая бяха в добро състояние. Те служеха като складови помещения за смесен магазин на РПК "Македония" - Симитли. Магазинът пък беше в приземния етаж.

    Ние трябваше да пригодим тази сграда за живот и творческа дейност на 30-40 човека. В салона подредихме маси, столове, пейки и го превърнахме в дневна и столова. Стоката за магазина събрахме в учителската стая и освободихме двете класни стаи за спални помещения. Едната за жени, другата за мъже. Стаите, в които са живеели учителите, бяха за творческия екип - режисьор, сценарист, оператор и асистенти. Там се правеше разбор на деня и се планираше графикът за следващите дни. Най-трудно беше да освободим стаите от стоките за магазина. В едната от тях имаше един-два тона брашно в чували, които пренасяхме на ръце. При брашното се бяха развъдили големи плъхове и доста от чувалите бяха проядени. Падаше голяма битка с плъховете. Някои от тях убихме с лопата, а повечето ги гонехме и настъпвахме с обувките.

    Веднъж един плъх побягна, бай Славе́ се затича, за да го настъпи, но не можа да улучи и кракът му тупна точно пред плъха. Той, както тичаше се мушна в крачола му и започна да пълзи нагоре. Аз стиснах крачола за да го хвана, но гадината беше по-високо и така аз хващах крачола все по-високо и по-високо, а той се измъкваше. Както на всеки по-възрастен човек, панталоните на Македонски  бяха широки и плъхът, като стигна до горе, премина в другия крачол и по него надолу, излезе и побягна. Бай Славе́ го настигна и го гвакна отгоре... Застанахме един срещу друг и се гледахме в очите. Той каза:

     - Бла́же, ами ако беше влезнал в гащите, а не беше минал между тях и панталона?!

    Както бяхме изтръпнали, такъв смях ни наду... Вързахме крачолите си с връзки и продължихме да работим упорито в името на бъдещата ни слава в киното. Неговата, като сценарист и моята, като артист!

    Директорът на гимназията в Симитли - Другарят Георги Благоев разреши, и от общежитието на училището ни дадоха 35 легла, дюшеци, одеяла, възглавници и чаршафи. Борис Падешки по това време беше шофьор на голям камион към "Геоложки проучвания" и заедно с него натоварихме всичко. Вече бяхме трима в заверата, защото му обещахме и него да го снимаме в киното. Неговата роля беше на един от сватовете, които отидоха за булката на Монаси. Монтирахме леглата, застлахме ги и оставаше само да подсигурим откъде ще взимаме храна. Николай Атанасовски, като директор на предприятието в "Чобан дере", разреши в работническия стол да се готви и за нас. Храната я купуваха и транспортираха организаторите от киноцентъра. 

    В момента, докато пиша тези редове, по телевизията върви раздаването на наградите "Икар" по случай 27 март - ден на театрите. Просълзявам се като гледам носията на мама, с която е облечена нашата снаха Бисерка, участваща в церемонията като част от хор "Ангелите". В тази носия навремето беше облечена и Канта - любимата на Монаско и главна героиня във филма. Ролята на Канта се изпълняваше от една студентка във ВИТИЗ. Тя се притесняваше дали ще е хубава в тази сая́, а Славе Македонски и каза:

    - Абе момиче, с тези дрехи хората са се раждали, женили и умирали. Как няма да си хубава!

    Като си помисля, сега е 2024-та година. Филмът се засне през месец май 1982 година. Носията е изткана и ушита ръчно от майка ми, петдесет години преди 1982 година, когато още не са били оженени с татко.. Благодаря ти, Бисерке! За това, че облечена с нея пееш и прославяш българската музика! Според мен, чрез носията си, майка ми, заедно с теб покорява световните сцени!

    Май се размекнах и направих цяло лирично отклонение!  Но понеже започнах с костюмите, ще кажа, че аз изпълнявах ролята на щур Блаже́ с потури, елек, кошуля, калпак, пояс и опинци, с които се е обличал моят тетин - Станко Памуклийски. Тези дрехи съм ги носил и на сурва, като старец или мечкар. С тях разказвах на "Пирин пее" и "Копривщица пее" народни приказки, които знам от мама.. Баба Санда от Железница, която играеше майка на Монаси и двамата му по-големи братя, си имаше нейни подходящи дрехи. Сещам се за една приказка, която съм слушал от артисти, за техен колега, че е подготвил ролята си перфектно от страна костюм! Сега аз правя същото, но не мога да не споделя с какъв мерак подготвихме четиригодишния ми син Славейко. Той беше детето на големия брат на Монаси. От домашно ткано платно за покривки и кърпи ушихме кошуля, която му стоеше като рокличка до коленете. Мама изплете шарени вълнени чорапи до под-коленете, с върви, за да не падат. А чичо Миалко от Крупник направи свински опинци по негова мярка. Спомням си как Юлия Дживджорска, когато го вдигаше на ръце, небрежно запретваше кошулката му нагоре за да се види, че е момче, а той срамежливо я дърпаше надолу, за да не видят, че е без гащи... В екипа имаше хора от "гардероба" в киноцентъра, които одобряваха костюмите и се справяха професионално.

    Искам да спомена имената на другите артисти, които играеха във филма. Ролята на Монаси се изпълняваше от младо момче - студент във ВИТИЗ. Гаврил Цонков от благоевградския театър беше бащата на младоженката Канта. Николай Кимчев пък беше средния брат в семейството на Монаси, а Юлия Дживджорска - жена на големия брат и майка на четиригодишния им син Славейко. Магдалена Македонска играеше любовница на средния от братята, а Славе́ Македонски - поп на селото. В масовките играеха и батко му на Славейко - Стефан, кака му Миглена и баба му Велика. Затова той казваше на майка си, че от наш'та къща само тя и кокошките не са артисти!

    Снимките продължиха повече от три седмици. През това време, сякаш живеех в приказка! Запечатали ми са се доста случки, свързани със сюжета на филма, но и такива, които се случваха на терена, извън сценария.

    Има приказка, според която във всяко село има адет, а във всяка къща - табиет. Според сценария на филма, в къщата на "Кютуците" - родът на Монаско - е имало традиция, когато някой от синовете реши да се ожени, да разцепи голям кютук, за да докаже, че е готов за женитба. Затова и ги наричали така. Действието се развива около това, че Монаси доста се е затруднил да разцепи неговия кютук. От сутрин до вечер удря с балтията, но кютукът, който е триметров, саклив дъбов труп, не поддава!

    Имаше сцена, в която снахата, загрижена за здравето на девер си, донася попара с мляко в една голяма паница, подава му с дървена лъжица, но той отказва. Тя се обръща към детето, което се държи за полата и́, и подава лъжицата към устата му. След третия дубъл, Славейко се обърна към мен и ми каза:

    - Татко, яз се наядох.

    - Ааа - казах му - щом си артист, ке ядеш додека ти дават! И той продължи да изпълнява дублите.

    Още в началото занесох една дамаджана с домашно вино, за да почерпя участниците. Николай Кимчев и Иван Григоров сладко си попийваха от виното и казваха:

    - Юнак вино пие, ахмак лозе копа!

    Ахмакът, бях аз!

    В дните, когато се снимаха сцени с мое участие, се чувствах най-добре. За мой късмет ми хрумваха идеи, които се харесваха на режисьора. При една от сцените се случи нещо непредвидено и се затрудних. От височината над къщата и двора, в който Монаси се мъчеше над кютука, аз трябваше тичайки да бия тъпана, който носех постоянно, да застана върху един дънер и да викам като глашатай:

    - Ехееий, хораа. Кютуците ке женат Монаскоо. Ама он още не е разцапил кютукоо!

    Да изпълня тази сцена за мен не беше проблем, но когато се доближих до мястото, където ми беше казал асистент режисьорът, пред кютука се препичаше на слънце един огромен смок, навит на колело. Точно когато трябваше да стъпя върху дънера, той се шмугна в една хралупа под  него. Това нещо ме разсея и бях несигурен. Докато се подготвяхме за следващия дубъл, змията отново се беше разположила на припек.  Наложи се да направим няколко дубъла. Режисьорът Краси ми вика:

    - Бла́же, какво става с теб, защо си толкова разсеян?

    - Как да не съм разсеян, като тука има един двуметров смок и аз трябва да стъпя точно над него! Дай още един дубъл и ще се справя. Вече знам къде да стъпвам!

    Следващия дубъл го изиграх, все едно че няма нищо друго, освен мен и камерата.

    Сега, от дистанцията на времето си мисля, че този смок сякаш изпълняваше командите - втори, трети дубъл - заемаше изходна позиция на припек и знаеше кога да се мушне в дупката.

    Последният дубъл беше харесан и за мен всичко мина добре, но горкият смок не знаеше какво го очаква. След еди-два дни, асистент режисьорът Николайчо (също студент) и още двама от екипа хванали смока, одрали го и го изпекли. Казваха, че месото му било като на риба.

    Когато Нестор Гоцев разбра какво се е случило, се ядоса, защото този смок е живеел там и е бил като домашен - ловил е мишките по двора и около къщата. Но какво да се прави, по този начин бай Нестор разбра, че изкуството изисква жертви!

    Снимките приключиха. Хората от горна Железница си спомняха за кинаджиите и дълго време плакатът за филма, нарисуван от родения в село Железница художник Йордан Узунов, стоеше на стената в коридора на училището.

     Сега не знам как е, но преди 40 години филмите се снимаха без звук и след като се монтираха в киноцентъра, се озвучаваха. Ние със Славейко също ходихме да озвучим репликите си. Славейко имаше интересен диалог с попа в черквата. Влиза в черквата и казва:

    - Дедо попе, татко кажа́ да ве́нчаш чичо.

    - Славейко, ти ле си?

    - Яз съм.

    - Монаси разцапи ле кютуко?

    - Разцапи го.

    - А ти ке разца́пиш ле твоя кютук?

    - Като по̀раснам, ке го ра́зцапам!

    И тичаики излиза от черквата.

    През времето, докато озвучавахме филма, ние със Славейко гостувахме при режисьора Краси, на улица "Жданов" 16.

    Филмът беше харесан от комисията и откупен от кино-студия "Бояна". Режисьорът и операторът получиха отлични оценки за дипломната си работа. След време филмът беше закупен от Чехословакия и се разпространяваше там.

    Режисьорът Красимир Атанасов и операторът Жеко Манев ми създадоха картон в картотеката на кино-студия "Бояна" в сектор "актьори". По този начин аз влязох в българското кино и бях канен в различни продукции.

                        Симитли, 2024 г.