Златна Сватба

                           Златна сватба

    Жената пак каза:

    - Ти, като издаде цяла книга, нема ли да напишеш един разказ и за нас двамата?

    Погледнах я въпросително, защото вече съм написал разказ за нея, в който описвам себе си, а тя продължи:

    - Нали наближава златна сватба!

    - Златна ти уста, жено! За малко да пропусна такова важно събитие в живота ни.

    Нали Господ е създал Ева, за да подсеща мъжа! Моята Ева ме подсети и седнах да пиша.

     Срещнах я преди петдесет години, когато вече бях преболедувал раздялата с първата ми любов и мислех за ново начало. Бях на 25 години. Работех като завеждащ смяна в рудник "Ораново". Започнах да строя нова къща. С три думи - ерген, готов за женитба.

    Татко и мама много настояваха да започна строежа на къщата, защото се съмняваха, че от общината може да ни вземат парцела, който е близо до центъра, и да го заменят с някоя нива в края на града. И бяха прави, защото всички административни и обществени сгради в центъра на град Симитли са построени по този начин - върху частни имоти. Тогава "народната" власт така разполагаше със собствеността на електората. В края на краищата, общината пак ни взе две трети от парцела, уж за детска градина, но истинската цел беше разширяване на граничното поделение. Едва през 2021 г. успях да си върна парцела и да го узаконя с нотариален акт. Всъщност го обработвахме през цялото време, но по документи подлежеше на отчуждаване.

    През годините след 1970-та участвах в концертите на читалищния ансамбъл за народни песни и танци като хуморист. Изпълнявах хумористични монолози. С две от танцьорките, в зависимост от това, коя е свободна, изпълнявахме и няколко хумористични сценки. За танцьор не ставах, защото в танците има много клякания, а аз клякам, но ми е трудно изправянето.

    По това време секретар или председател на читалището беше Симеон Тупаров. Една вечер той покани самодейците да му гостуваме. Там за първи път видях сестра му - моята Евелина. Не беше любов от пръв поглед, но забелязах че е различна от другите, с които общувах и познавах. При нея на гости беше една нейна съученичка от Черниче. Те двете седяха отделно от компанията на самодейците. Аз отидох при тях и започнах да се правя на интересен. Казах им, че ще направя каквото пожелаят, ако успеят да решат един пъзел. Показах им едно кубче 4x4x4 см. Това кубче беше сглобено от ръчно издялани клечки, една от които клиновидна, като цялата конструкция се държеше на нея. Те успяваха да го разглобят, но не и да го сглобят.

    От тогава с Евелина заедно решаваме пъзелите на живота.

    Батко Симеон не беше очарован от това, че се опитвам да омая сестра му. Даже мисля, че беше против, защото пред него имах репутация на несериозно момче, което се мотае в читалището заради танцьорките. Както и да е. След тази вечер задача номер едно за мен беше да науча колкото може повече за нея. Няколко пъти се разминавахме в Симитли, но не сме разговаряли. За първи път я заговорих в Благоевград. Тя беше с нейна колежка. Вървяха безцелно по главната улица и се заглеждаха по витрините.

    - Здравейте, къде сте се разбързали така?

    - Хи, хи, хи... - засмяха се, защото изобщо не бързаха, а движението им беше като на падащи листа. Разменихме си по няколко изречения и се разделихме.

    По време на Великденските празници властите организираха разнообразни програми - концерти, забави и т. н., за да не ходят хората в черквите. През тези времена имаше един лозунг - "Нация техническа, нация комунистическа!". Ние трябваше да сме атеисти - комунисти. Така беше и през 1972 година. На Велики Четвъртък в салона на читалището имаше Мюзикхол. На касата за билети се редеше Евелина и аз се наредих след нея. Купих билет до двата, които тя купи. Попитах я за кого е втория билет, а тя каза:

     - За един приятел.

    Въпросният приятел не дойде и между нас имаше празен стол. По едно време се преместих на неговото място. И до сега правя всичко възможно между мен и нея да няма място за друг. След концерта я попитах дали може да я изпратя, защото искам да поговорим. Известно време вървяхме мълчаливи. Трябваше да започна някак и започнах:

    - Искам да се срещаме по-често, за да се опознаем. И когато се опознаем да решим дали ще се оженим, или разделим. С други думи, предлагам ти да станем приятели... 

Когато стигнахме пред тяхната къща, я хванах за ръката и попитах:

    - Съгласна ли си да станем приятели?

    - Да.

    Определихме си среща за следващата вечер. Стиснах ѝ ръката и се разделихме. Целувката беше на другия ден, преди да си кажем здравей.

     През времето, докато се опознавахме, всеки разказа за живота си преди да се срещнем. Така разбрах, че един от ухажорите ѝ, се е обръщал към нея с "Лина" - втората половина от името ѝ. Естествено, за мен оставаше да е първата - Ева! Тя работеше като дружинна ръководителка в прогимназията на село Крупник. Не можеше да работи по специалността си - география, биология и химия, защото след завършването на учителския институт в Смолян, била разпределена за учителка в някакво село в кърджалийски окръг. Тя обаче не беше отишла да работи в кърджалийско. Това ѝ беше докарало глоба от триста лева и ѝ пречеше да си работи по специалността. Тогава беше така. За да се запишеш да учиш висше или полувисше образование, подписваш декларация, че си съгласен след завършването да работиш три години по разпределение. В Народна Република България нямаше крепостничество, но имаше жителство. И където си жител, там трябва да работиш. Станеш ли някъде жител, да кажем чрез женитба в кърджалийско, ставаш тамошен жител, а не крепостен.

    Това, че приятелството ни с Ева започна през Великденските празници, беше добър знак, че може да продължи дълго. Аз исках при всяка възможност да сме заедно. Тогава работех на смени. Когато се налагаше, променях смените с колегите си, за да съм там, където трябва. Изпращах я всеки ден на автобуса за Крупник и я посрещах пак на спирката. Тя често пътуваше заедно с приятелката си Елена Кяева, която беше учителка по български език в Крупник.

    Елена Кяева е моя съученичка от прогимназията. Когато бяхме в седми клас, почти всички момчета бяхме влюбени в нея. Един от нас беше успял да открадне нейна снимка и я надписал - "За спомен на любимия ми... " - и написал неговото име. След известно време друг я откраднал от него, зачертал неговото име и написал своето. Да, ама след известно време трети направил същия номер и така снимката обикаляше от момче в момче. Когато аз успях да се сдобия с мечтания лик, вече нямаше място, където да си напиша името. Но какво да се прави! При красивите жени понякога се случва така - като стигнеш до нея, списъка вече е попълнен.

    Ленчето беше разделена с мъжа си. Тя живееше с малкия си син и майка ѝ. Те двете одобряваха връзката ни с Евелина и ние често им гостувахме.

    Моята майка много обичаше земеделието и в двора ни имаше всякакви плодни дървета, така че от ранна пролет до късна есен имахме узрели плодове. Аз избирах от най-хубавите - череши, круши, ябълки, сливи, дюли, според сезона и винаги имах с какво да почерпя при срещите ни. А срещите бяха почти всекидневни, понякога два пъти на ден. Сутрин, когато я изпращах и след обяд, когато я посрещах, и ходехме нанякъде.

    Но както казват някои, много хубаво, не на хубаво. В старанието си да сме повече заедно, аз бях прекалил и не и оставях време да погледне встрани. През лятото тя остана без работа, защото беше назначена временно, или по заместване. По-рядко излизаше. Няколко пъти ходи до  "Пионерския дом" в Благоевград,  да пита за работа и през есента я назначиха като дружинна в Брежани. Веднъж беше срещнала неин колега и съученик от Железница. Той я поканил и с някаква компания ходили на излет по дефилето. Между другото, два пъти не можа да дойде на срещите ни. Аз, колкото и да се стараех, не можех да съм все с нея, защото ходех на работа, а през свободното време помагах на майсторите за къщата - пренасях тухли, бърках вар... Веднъж попитах:

   - Майсторе, добре ли съм я сбъркал? - ставаше дума за варта. 

    А майсторът - Йоската, мой втори братовчед, вика:

    - От толко по-убаво нема как да я сбръкаш. Жена немаш, каща правиш?!..

    Майтап, майтап, но аз запомних това и когато иззидахме каменната зидария на приземния етаж, "замразих" строежа и реших да подредя нещата, да не са толкова сбъркани.

    Когато попитах Ева защо не ми се е обадила, та да отида и аз с тях на излета, тя каза, че така е преценила.

    Така ли? - казах си аз. След няколко дни прецених и поканих една нейна далечна роднина, с която отидохме на кино. Заведох друго момиче на ресторант... А Симитли беше село, наскоро прекръстено на град, в който всеки знае всичко за всеки.

    Веднъж моята първа братовчедка кака Мара, поканила Ленчето и Ева да отидат при майка ѝ в Ораново, за да си наберат дини и пъпеши от бостана. Кака Мара направила забележка на майка си, тета Санда:

    - Мамо, защо не си замела, бе? Това е приятелката на Блаже. Излагаме се пред нея.

    - Неке да остане неоженен Блаже оти яз не сам си замела, море. Не се коси!

    От тук - от там, живота ни подсказваше, че трябва да решим въпроса, поставен на Велики Четвъртък. Постепенно Ева започна да идва редовно на срещите ни. Аз се стараех да не прекалявам с желанието си да сме все заедно и дойде есента. На 12 ноември 1972 година, нейната приятелка от студентските години Райна Мерджанова ни покани на сватба в град Пещера. Тя сключваше граждански брак с избраника си Никола Николов.

    Аз си уших специално са случая нови панталони. Плата за панталоните го открих в един сандък вкъщи. Този плат стоеше там от времето, когато татко е имал дюкян и е търгувал с платове - още преди девети септември. От тях е шиел дрехи на клиентите по поръчка. Казаха ми, че този плат е английски.

    Английски, английски, ама докато пристигнахме в Пещера, някъде ни валя дъжд и специално ушитите панталони се набръчкаха като хармоника. Колкото и да ги изпъвах, те пак се събираха. Вечерта спахме в роднини на младоженците. За любопитните ще кажа, че спахме в различни стаи, а не заедно. Сутринта Рени, като ме видя, каза на Евелина:

    - Изглади панталоните на момчето, да не се притеснява ма!

    А тя:

    - Нема да му ги изглада.

    Това го чух, защото бях наблизо. По време на сватбата седях на масата и не ставах, за да не карам сватбарите да гледат моите панталони, вместо роклята на булката. А за протокола ще кажа, че след сватбата на Рени и Колето, моята Ева се грижи за всичко което е за гладене вкъщи.

    Като приключи сватбата, Рени ни изпрати с армаган за родителите на Евелина - една бутилка с ракия, на която върза червен конец със стръкче здравец. Каза че конецът е, за да ни подсеща да последваме примера им. На връщане, в Пловдив имахме време за влака и отидохме до центъра. Влязохме в ресторанта, дето е срещу фонтаните. Седнахме на маса до прозореца. Попитах Ева дали ще се ожени за мен. Гледахме се право в очите, а тя не отговаряше. По едно време се усетихме, че всички хора в ресторанта ни наблюдават и очакват отговора. Оставаше да кажат като в някой филм:

   " Кажи да! Съгласи се! Хайде скъпа, рискувай!"

    Станахме и излязохме от ресторанта, без да получа отговор. Във влака почти не разговаряхме. Казах ѝ само, че за мен въпроса е решен, а тя трябва да ми каже какво е решила, докато се приберем в Симитли.

     В Симитли пристигнахме вечерта. Аз вече бях решил, че я изпращам за последно и вече няма да я търся, но исках да се знае, че сме се върнали заедно, както бяхме тръгнали. Влязохме вътре. В стаята бяха баща ѝ, майка ѝ и брат ѝ. Евелина даде на баща си чантичката с бутилката от Рени. Дедо Йордан извади бутилката и попита:

   - Тоя червен конец защо е тука?

    За моя най-голяма изненада, Ева каза:

    - Ами, ние се сгодихме.

    Батко Симеон реагира:

    - Сестро, ти знаеш ли какво е годеж?

    Тогава аз се намесих и казах:

    - Според мен за годеж може да се смята, ако двамата с нея отидем в нас тази вечер.

    Друго не помня, но знам, че баба Славка и батко Симеон ни изпратиха до вратата, а дедо Йордан не стана да ни изпрати. На другия ден обаче, както е обичая, дойде у нас за да се убеди, че дъщеря му е отишла там, за където е тръгнала.

    Утръчнико е човек, който търчи пред младоженците, за да предупреди домашните, че идват. За целта ние с Ева отидохме първо при батко Милан и кака Стефка Памуклийски и аз казах:

    - Батко Милане, ти ке си утръчник!

    Той пое тази роля с удоволствие. Изчакахме го и като се върна, заедно отидохме в нас. Това беше началото на нашата женитба.

    Сватбата се подготви и проведе под ръководството на мама. Тя беше много щастлива, защото снахата и беше по мерак - учена, с професия, от добро семейство и много послушна. А вече даваше признаци, че е и работна! 

    Дойде денят на сватбата, знатен християнски празник - Иванов ден, 7 януари 1973 г. - топъл за сезона и слънчев ден. И се започна една тежка македонска сватба. Поканена беше цялата рода. А родата ни е голема. Само първи братовчеди сме над 40 човека. И като се сметнат семействата им, и семействата на вторите и третите братовчеди... Поканихме близки и далечни комшии, приятели. Родата на булката също беше поканена. Дворът и улицата пред къщата бяха пълни със сватбари още преди да стигнем с булката и рубата. А за тях бяхме отишли с камион и специална лека кола за нас, младоженците.

     Изпълнихме всички адети и мурафети за влизане в къщата на булката. Плащахме, за да ни отворят, търсихме обувки, мерихме ги, почерпихме се, закичиха ни с кърпички, накрая успяхме да натоварим багажа - цел камион, платихме и на племенника Данчо за рубата, и тръгнахме. 

    Отпред беше военната музика. След музиката, пред колата с младоженците, мама играеше препасана с бела фута. Имаше и други танцьори, които се сменяваха от време на време, но мама издържа през цялото време. Спряхме само пред общинския съвет, където сключихме граждански брак при председателя на общинския съвет Стоян Атанасовски. Тогава черковни венчавки не се разрешаваха. След общината, процесията продължи до нас.

    Предварително бяха подредени три дълги трапези и гостите се настаняваха там. Сватбарите бяха донесли погачи и баници, които се сервираха по трапезите.

    Започна най-интересната част - размяната на подаръци и дарове. Кумата дарува булката и младоженеца. Булката дарува кумовете. И настана едно даруване между сватове, кумове и младоженци - аз изгубих представа кой, кого, с какво дарува. Двете сваки подаваха даровете. Ева даруваше. Нас ни даруваха, като редяха на раменете ни купища кърпи, дрехи, одеяла. Някои поемаха вече даруваните и подарени неща и ги внасяха в младоженската стая. По едно време нещата се поуталожиха и булката трябваше да обикаля трапезите, за да дарува гостите.

    Кака Станкия Качищова, тета Нуша Мурджова и още една жена от Железница бяха специално уговорени от мама, да пеят песни за случая. И те пееха "Кланай се ниско невесто, да ти се клана житото" и други ритуални песни. След певиците вървяха няколко деца с байраци - дренови клонки с везани кърпи на тях. След тях булката даруваше и целуваше ръце.

     Има приказка за една жена, която, за да разкара от мъжа си някаква натрапница, се развикала:

    - Ти какво си мислиш ма? Аз за тоя мъж на три села ръцете съм целувала!

    В този смисъл, мойта Ева с право може да заяви, че за мен, на три трапези ръцете е целувала. А имаше и правостоящи. Там някъде бяха и Рени и Колето от Пещера.

    Аз обаче седях на главната трапеза върху възглавница до кумовете, препасан през рамо със специална кърпа - презрачница. С тази кърпа Ева успя да ме завърже едва на третия път, след като два пъти я отхвърлях. Накрая ми я завърза и до сега ме държи вързан за нея.

    Сватбата продължи до късно вечерта. Това не означаваше, че е приключила. Рано сутринта трябваше да сме на крак, за да подготвим и изпратим деверите.

    Деверите са нечетен брой мъже от рода на младоженеца, които гостуват на новата рода. Броя на деверите варира от 3 до 15 според това, какво е отношението към булката. Нашите девери бяха 11.

 Деверите са една традиция, която във времето се е променяла. За поколението на моите родители и преди тях, този обичай е бил натоварен с много строги правила и драматизъм. Най-важният между всички девери е шаферът. Той е с венец на главата и носи шише с блага ракия, от която черпи хората за доказателство, че булката е била честна (девствена). По тези времена родителите на булката не са присъствали на сватбата, а са очаквали понеделника, за да разберат от деверите дали всичко е наред. И ако е така, следва да има каненици. Канениците са почти като деверите, само че са от родата на булката и в четвъртъка след сватбата връщат визитата на деверите, като гостуват на новите сватове. Канениците са били по-агресивни от деверите и правели доста поразии по време на гостуването.

    Ако булката не е била честна, деверите не са ходели с песни и блага ракия, а с дървена пепел и са ръсели около къщата на булката (нещо като да си посипеш главата с пепел). Това е било голям срам за родителите ѝ! То прилича на нравите в някои ислямски общества, където с камъни пребиват съгрешилите жени.

    По наше време такива неща не се случваха. Деверите изпълняваха ритуала, като не се наблягаше на това, дали булката и младоженеца са спали заедно преди да се оженят, или са имали свободна любов с други приятели и приятелки. Въпреки това се стремяхме всичко да е наред и да няма сексуален живот преди женитбата.

    Ето какво се е случило с една жена при първия ѝ опит да създаде семейство. Харесали се с едно момче и решили да се оженят. Отишли при родителите му, а те ги настанили да спят в различни стаи до сватбата, когато ще се види дали булката е честна. Няколко дни по-късно въпросната кандидат-булка събрала багажа и си тръгнала, след което заявила:

    - Майната им. Като искат честна, да си намерят. Аз няма да чакам цял месец, за да ми развяват чаршафите, дали съм честна!

    След време се омъжила за друг и живееха в Ораново. Това е пример за еманципацията на жените.

    Когато още бях ерген, ме поканиха да кумувам на сватбата на едно момче. Покрай разговорите за това, дали да кумувам, научих какво се е случило, когато татко е кумувал на родителите му. Те са живеели в Крастово - махала от село Дебочица, високо в планината. През онези времена е било важно да се знае, че булката е честна. Кумът е трябвало да обяви дали това е така. Вечерта след сватбата настанили младоженците в някаква барачка, защото къщите тогава са били малки. Кумовете и най-близките роднини вечеряли в голямата стая и очаквали резултат от барачката.

    По едно време свекърът и свекървата казали на татко, че нещо не е наред. Оказало се, че младоженецът не може да се възбуди, за да свърши необходимото. Татко видял, че младоженците треперят от притеснение и студ. Разпоредил се да ги преместят в затоплена стая и да ги оставят на спокойствие. Междувременно се намерила една млада и опитна невеста, която посъветвала булката как да предразположи младоженеца, за да свърши работа. След известно време дошла благата вест, че булката е честна.

    Както вече казах, по наше време нямаше такива изтезания. Постепенно се стигна до там, че всички булки са еднакви, а деверите пеят и черпават с блага ракия от сутринта до вечерта в понеделника след сватбата. На мен ми се е случвало, като оператор да снимам сватби с бременни булки и деверите пак черпят с блага ракия, може би защото булката е била честна преди да забременее!

    На една сватба ме поканиха и аз да съм девер, за да снимам с камерата. Тогава разбрах, че не е лесно да си девер, защото трябва почти без почивка да ядеш, да пиеш и да пееш от сутринта, до късно вечерта. Аз, с първите две се справих достойно, но от песните кръшках, защото трябваше да снимам. От къщата на сватовете успяхме да "откраднем" фурката (хурката) на бабата, красивия им петел и други неща. На връщане минахме по възможно най-обиколния маршрут, за да ни видят повече хора и да опитат благата ракия. Голяма гордост за нас беше плячкосаният петел, който нямаше представа какво го очаква. А то беше, че щом пристигнахме, младоженецът откъсна главата му с голи ръце пред очите на булката, за да ѝ покаже, че е мъж, а не на петело шията, и да я страхува, както обичат да казват някои наши политици.

    Слава Богу, деверите на нашата сватба не са ме карали да страхувам Ева и да доказвам по подобен начин, че съм мъж. Затова пък цял живот се старая да съм мъж на място!

    И така, полека-лека стигнах и до най-последното събитие от нашата женитба. А то беше първото гостуване на младоженците при родителите на булката, когато бабата гощава зетя с пържени яйца. Не помня в кой ден след сватбата беше.

    В нашето семейство, майка ми е посрещала трима зетьове и аз имах представа какво се случва. През онези времена в Симитли имаше една мода, при хранене да се поставят специални кърпи на краката. Нещо като салфетки за коленете, върху които падат  трохи и за да не се накапе човек, докато се храни. Мама много старателно спазваше това при посрещането на зетьовете. Тази мода обаче още не е била стигнала до железница и баба Славка не ми предложи кърпа за коленете. Баба Славка забелязала, че падат трохи на пода върху постелята и ми каза:

    - Блаже седни по-близо до масата, да не се накапеш!

    А аз:

    - Ааа, бабо, нема страшно! Яз съм се разчекорил.

    С това забих своя гвоздей във фолклора с анекдоти за взаимоотношенията между зетьовете и бабалъците.

    Такива бяха сватбите, когато ние се женехме. Сега повечето от тези обичаи не съществуват. Много хора дори не правят сватби, а живеят на семейни начала.

    По телевизията пък показват харем с кандидат булки, които се състезават за един ерген!

    Така или иначе, ние с моята Ева стигнахме до "Златна сватба". За разлика от сватбата ни през 1973 г, когато постоянно около нас имаше хора и трудно намирахме начин да се усамотим, сега в деня на златната ни сватба - 7 януари 2023 г, бяхме сами двамата. Но самотата не беше привлекателна както преди петдесет години. Отпразнувахме годишнината с хубава вечеря и спомени от годините. Накрая решихме да направим сватбено пътешествие по случай златната ни сватба. Не намерихме по-логичен маршрут за пътешествието, освен до град Пещера, откъдето тръгна сватбата ни. Така и направихме. Гостувахме на Рени и Колето и отпразнувахме две златни сватби - нашата и тяхната.

    Половин век неразделни в радост и неволи.

    Пожелавам на всеки!

            Симитли 2023 г.

    P.S. Честит рожден ден на любимата ми съпруга Евелина - 20 май!