Симитлийската прогимназия

    В прогимназията имах много добри учители, но имаше и такива, за които не мога да кажа същото. Като помисля за добър учител, се сещам за  учитеката ми по математика Стефка Дочева, която създаваше в нас респект без да се усетим. Когато някой се разсее, тя започваше да работи с него от място или на дъската. Знаеше слабите ни места, но започваше с това, което знаем, та докато стигне до това, което ни е трудно, ние вече знаехме повече, отколкото преди това. При изпитване не пишеше много двойки, но ако някой дойдеше без домашно, му пишеше двойка без да го изпитва. По този начин аз мислех за математиката и вкъщи. Имах късмет, че когато се учеха основните неща по математика и геометрия, учителка ми беше тази жена.
    След много години (около 2000-та година), когато работех като оператор в ТВ "Око", трябваше да снимам репортаж за новата техника в кабинета на очния лекар Д-р Тумбев (младши). Там срещнах другарката Дочева и мъжа ѝ Стойне Миленков, който също ми беше учител в прогимназията - по български език и литература. Наведох се и целунах ръка на учителката си, и ѝ благодарих, че ми е помогнала в живота. Тя не ме позна, защото почти не виждаше. Когато разбра кой съм, каза:
- Благой? Сетих се! Ти беше интересно дете.
Мицковска е учителката, която смени Дочева и беше пълна противоположност на нея.
    Другарката Мицковска ни преподаваше по математика, геометрия и физика. Като влезеше в час, записваше отсъстващите, оглеждаше ни и посочваше кой да излезе на черната дъска, за да го изпита. Когато преподаваше нов урок, заставаше на дъската с гръб към нас, диктуваше, пишеше формулите без да се обръща към нас и почти не виждаше какво се случва в класната стая.
    За да избегнем изпитването, тези, които не сме подготвени, гледахме да се скрием в началото на часа, та да не ни вижда. В кабинета по физика аз най-често се криех под огромното бюро, което беше обърнато с отвора към нас и първата маса беше плътно до него. Отдолу можеха да се скрият двама-трима. Бюрото беше по-високо от масите и на него се правеха разни опити с епруветки. То служеше и за учителска маса. Веднъж аз останах под бюрото и след като приключи с изпитванията и започна да преподава новия урок. В това време, по улицата пред училището минаваше циганска сватба. Аз започнах леко да думкам по шпертплата отстрани на бюрото и с перодръжката почуквах по един сак от дюшемето - имитирах тъпан с чинел. Онези епруветки на бюрото започнали да се клатушкат... Някой каза:
 - Това е резонанс от сватбата Другарко.
 Изведнуж настъпи пълна тишина. Спрях да тактувам и се опитах да надникна, за да видя какво става. В същото време Мицковска от горе се опитвала да погледне какво има под бюрото. Като се срещнаха погледите ни, и двамата се отдръпнахме - тя нагоре, аз надолу. Веднага пропъзях под масите и седнах на последната маса с надеждата, че няма да ме познае. Започнах "с интерес" да наблюдавам какво се случва, както правеха и другите. Тя продължаваше да наднича под бюрото и като се убеди, че там вече няма никой, огледа целия клас. Видя, че държа писалка, а пред мен няма мастилница и тетрадка. Посочи ме с пръст и каза да напусна стаята. Аз излязох и отидох да гледам сватбата.
    Друг път, точно преди да бие звънеца за учителите, клекнах между първата и втората маса. Приятелите ми доближиха масите така, че първата опираше на шията ми, а втората - на врата. Главата ми стърчеше над масите като отрязана и се усмихваше.
    - Клас стани, клас мирно! - изкомандваха дежурните.
    Другарката Мицковска влезе. Огледа ни. Застана пред мен. И такъв шамар ми заби, че искри изхвърчаха от очите ми! Така беше в кабинета по физика.
     Часовете по матаматика и геометрия се провеждаха в класната стая, която също беше на първия етаж, защото третият етаж и таванът се ремонтираха заради пожара. Там нямяше бюро, под което да се крием, но пък в единият ъгъл на стаята бяхя складирани около 20-30 "денки" (бали) с надиплен тютюн. Този тютюн се събираше от учениците. Наесен всеки ученик трябваше да набере по блоковете на ТКЗС-то 5 кг. тютюн и да го предаде в училището, изсушен и надиплен.
    В началото учениците беряха тютюна, но постепенно родителите започнаха да вършат тази дейност. Учениците само го предаваха в училището. Така беше и с лайката, шипките и старото желязо, които се събираха за училището. По този начин ние подкрепяхме социалистическата икономика и "се учехме на труд".
    Тези "денки" с тютюн ние ги подредихме така, че вътре между тях се образува кухина, където се криехме при необходимост. Имаше и такива от нас, които предпочитаха да не влизат в началото на часа. Дежурните докладваха номерата им като отсъствие. Когато Другарката започнеше да пише формулите от новия урок, те се промъкваха тихо и сядаха на местата си. За целта бяхме смазали пантите на вратата с олио, за да не скърцат. Ако другарката усетеше влизащия, отсъствието се превръщаше в закъснение. Ако пък не го усетеше, този ставаше в края на часа и казваше:
    - Другарко, дежурните са направили грешка. Записали са номера ми за отсъствие, а аз съм тука! - Така отсъствието се задраскваше.
    В класа ни имаше един ученик на име Пешо Ревалски. Този Пешо Ревалски не е бащата на Юлиян Ревалски, дето сега е председател на Българската Академия на Науките (БАН). Нашият Пешо Ревалски също беше от "Ораново", но малко по-нагоре - от четвърти километър.
    Като си помисля, Оранци са голяма работа! Председателят на БАН Юлиян Ревалски е от Ораново. Имаше един министър на финансите - Симеон Дянков, който също имаше някаква връзка с Ораново. Моят приятел Николай Кимчев, вечна му памет, беше директор на драматичния театър в Благоевград. Освен приятел, той ми беше и колега - като миньор в рудник "Ораново" и като актьор в киностудия "Бояна". А да не казвам, че когато Кольо беше директор на театъра в Благоевград, аз ръководех самодейния театър в Симитли! И какво се получава? Всички големи личности са от Ораново, а ние от Симитли се фукаме, че сме граждани! Е, имаме и ние от Симитли един народен представител - Стефан Апостолов.
   "Да, ама не!" - Както би казал бай Петко Бочаров. - Защо ли? Защото родословният корен на депутата ни е от Айковци, а ние знаем че Айковци са от Ораново. Така че, симитличани можем само да се гордеем, че Ораново е част от Симитли и да стискаме палци на оранци, да ни представят подобаващо!
    Симитличани можем да се похвалим и с това, че циганската махала е съвсем близо до центъра и симитлийските цигани са едни от най-интелигентните цигани в България. По интелигентност са досущ като нас. Само не знам, дали ние сме се доближили до тяхната интелигентност, или те до нашата. Имаме си даже циганин полицай, който се справя добре и се ползва с авторитет. Но и на него коренът му е от Крупник. Миньорите от Крупник в рудник "Ораново", едно време се поднасяха с нас, че на дядо му са дали симитлийско жителство, за да се увеличат жителите на село Симитли и да го направят град.
    А, сещам се и за друг народен представител от Симитли - Костадин Джатев (Бог да го прости). Той пък беше от Железница, но е така, защото всички Симитличани сме приоданци. Другарят Костадин Джатев беше Герой на Социалистическия Труд от "Кремиковци" и Народен Представител в Парламента на Тодор Живков или на БКП, не знам точно. Може би беше на КПSS!.. Но дойде 10 ноември и бай Коце престана да е Народен Представител.
     За компенсация, няколко години по-късно, ние си го направихме Почетен Гражданин на град Симитли. Тогава другарката Корнелия Нинова игра оро на площадо.
    Ето че пак се отплеснах и забравих за Пешо Ревалски от четвърти километър. Не Софийският четвърти километър! Ние си имаме четвърти километър, който е на четвърти километър по пътя за Предела. Та Пешо Ревалски от четвърти километър всеки ден идваше пеша на училище в Симитли и в торбето си носеше повече храна, отколкото учебници. В един от часовете по математика, Пешо изчака да мине сполучливо тайното влизане на Страхил в класната стая (Страхил е от тези дето закъсняваха, за да не го изпитат). Той обаче имаше един странен парамон - Курти. И щом седна на мястото си, Пешо се провикна:
    - Другарко, Курти влезна без да усетиш.
    Мицковска го подгони между чиновете и той по едно време вика:
    - Ама Другарко, защо гониш мене? Я го я Курти! - и посочи Страхил, който седеше на мястото си, ни лук ял, ни на лук мирисал...
    В часовете по геометрия другарката Мицковска ставаше и опасна, защото носеше една дървена линия, дълга около метър, голям дървен триъгълник и дървен пергел. На едното рамо на пергела имаше прикрепен тебешир, а на другото - железно шило с острото напред, за да може да се забива в черната дъска, когато се чертаят окръжности. Тези помагала в ръцете на Другарката Мицковска понякога се превръщаха в оръжие! Веднъж Асен Гъската така я вбеси, че тя хвърли пергела по него и шилото се заби в плешката му. Той скочи върху чина до прозореца и изскочи през прозореца навън, а пергела се мандаше върху гърба му, като ония копия дето тореадорите в Испания ги забиват на биковете.
    Такива неща се случваха едно време в симитлийската прогимназия.
    Айде чао.
 
     Симитли 2020г.