Осми март - ден на жената!

- Ти, като си станал такъв "голям" писател, няма ли да напишеш някой разказ и за мен? – Каза веднъж жена ми. -Жено - рекох ѝ - Аз пиша за ненормалните неща, които са ми се случвали. Какво да пиша за теб, като ти си най-нормалното и праволинейно нещо в живота ми? Дори Априлската линия на Тодор Живков бледнее пред твоята праволинейност! Като се замисля, моята Ева е стожерът в нашето семейство. Където и да съм бил, с каквито и щуротии да съм се занимавал, съм знаел че вкъщи има човек, който се грижи за всичко и го прави добре. По едно време стигнах до извода, че животът на жена ми минава като една безкрайна почивка. Като се прибереше от работа, за да си почине, се захващаше с двора и градината. Докато си почиваше от градината, почистваше къщата и переше. От прането пък си почиваше докато сготви ядене. Само отглеждането на децата ѝ нарушаваше графика за почивките, но тя се справяше. Аз се включвах за да я отменя понякога, но не знам защо, тя предпочиташе да не ѝ помагам. Веднъж например, когато Стефчо беше на две години, я отмених и го пазех. Той се покачи на масата, която беше до прозореца. Аз миех нещо на мивката. Помислих, че може да падне през прозореца и докато се обърна, него го нямаше. Затичах се по стълбите. Той изпищя и продължи да реве. „Щом реве, има надежда – помислих си - жив е“. Беше направил предно салто и паднал върху розата, която расте под прозореца. Лежеше по гръб, с главата до стената. Когато се убедих че му няма нищо, ми олекна. Беше само одраскан от розата. След време дори се майтапех, че ако не беше паднал на главата, можеше да си счупи я крак, я ръка. Но тогава бях много уплашен. Друг път бях обещал да прибера Славейко от детската ясла , но вечерта лелката го беше довела вкъщи. Докато репетирах в самодейния театър, съм забравил... Когато работех в ДЗИ, всеки месец ходех в Благоевград за да се отчитам. Веднъж, по желание на сестра ми Мария взех децата, та докато аз съм в ДЗИ, те да си играят и общуват с братовчедите. Оставих децата при кака и отидох в ДЗИ. Когато предадох отчета, си тръгнах за Симитли. Взех един симитличанин на стоп и като стигнах до рибарниците при Струмско се сетих, че съм си забравил децата. Спрях колата и казах на човека да ме изчака на пътя, защото съм забравил нещо много важно. Обещах му, че като се върна, ако не го е взел някой друг, аз ще го взема. Отидох при кака Мара. Децата бяха много доволни от гостуването. На връщане за Симитли обаче минах по стария път, защото ме беше страх, че ако тоя човек е още на пътя и го взема, ще разбере че съм си забравил децата. Сещам се за един друг случай. Когато вече се снимах в киностудия "Бояна" и често ходех с колата в София, срещнах заместник директора на симитлийската гимназия - Другарят Димитров. Тоя, дето като ученици му викахме Чапаев. Казах му че съм с колата и мога да го взема с мен. - Добре - каза - но ще ме оставиш в Благоевград на гарата, защото там е моята кола. Когато спрях на паркинга при гарата в Благоевград, за да си вземе колата, той каза: - Знаеш ли сега аз какво направих? - Какво? - Забравих, че колата ми е в София. Аз сутринта бях в Благоевград и понеже изпуснах влака, отидох на София с колата. - Ами сега, какво да правим? - Карай в Симитли, пък утре ще отида да си я прибера. След този случай, аз казвах на моята Евелина, че ние, гениите, сме такива. Забравяме. Понеже вече се похвалих, че съм се снимал в игрални филми - през 1985 г. бях на снимки за филма "Съдията" в едно силистренско село - Подайва (подайва, преведено от турски е под дюлата). Нощувахме в Силистра, в хотел България. Там имаше един възрастен човек, който работеше като поддръжка. През втората световна война е бил санитар и умееше да лекува от кокоши трън. Изваждаше ги с едни инструменти, подобни на игли. Малкият ми син Славейко тогава беше на 7 - 8 години и имаше кокоши тръни. Взех го с мен и този човек го излекува. На отиване от София до Силистра, със Славейко пътувахме в самолет АН-24. АН-24 е съветски самолет в който има 24 места за пътници. На излитане не помня как беше, но при кацане друсаше като каруца. Славейко всеки ден идваше с мен на снимките и там видя на живо артисти като Георги Черкелов, Джоко Росич и др. За последния снимачен ден се преместихме в Толбухин (сега Добрич). На следващия ден щяхме да се возим със самолет ТУ-120, който събира 120 пътници и е много по-комфортен от АН-24. Вечерта спахме пак в хотел "България" но не в Силистра, а в Толбухин. През тези времена почти във всеки град имаше по един хотел "България" с по една рускиня на гишето. Защото знае чужд език. Българският за тях не беше задължителен. Не ми се е случвало обаче да видя турчин на рецепцията в хотел. Нищо, че турците освен български, знаеха и чужд език. Я, па Я? Они тогава не им даваха да си кажат името на чуждия език, та ще ги назначат на рецепцията в хотел!
Във филма аз бях един от бандитите - ездачи. По средата на снимачния ден трябваше да сменим мястото на снимките и нас ни изпратиха напред с конете. Когато останалите пристигнаха, видях, че Славейко го няма. На никой не му беше направило впечатление, че не се е качил в автобуса. Много се притесних, защото по това време вървеше възродителния процес със смяната на имената на българските турци, а селата там са турски. Изоставих снимките и препуснах с коня обратно към мястото, където трябваше да е Славейко - на около три километра нагоре по каньона, в който снимахме. Когато наближих, едни мъже, които гледаха как се прави филм, започнаха да ми викат:
- Детето ли търсиш? - Да. Знаете ли къде е? - Едни хора от наш'те го закараха при снимачите. Като се върнах, видях, че Славейко седи върху един джип, на който беше монтирана платформа за камерата. Оператор на този филм беше Андрей Слабаков. После разбрах, че негодувал, че това дете му пречи. Но аз не можех да го взема, защото препусках с бандата пред джипа, за да ме снимат. Тогава разбрах, че българските турци не са толкова страшни терористи, както се говореше. Докато бях миньор и сондьор, работех с много помаци. Те също са свестни хора и горди по свой начин. Сега наш'те ченгета патриоти и ченгето Ахмет Доган (Сокола) правят всичко възможно за да ни държат разделени и да не се сближаваме с тях, а в същото време ни убеждават че те (ченгетата) са гарант за етническия мир в България. Похвалих се, че често съм ходил в киноцентър "Бояна", но аз ходех и на кафе в кафенето на българските писатели на ул. "Ангел Кънчев" 2 в София. Седял съм на една маса със Славе Македонски, Радой Ралин, Константин Павлов и други писатели. Веднъж, на връщане от едноседмичен курс за естрадни изпълнители-хумористи в град Исперих (в хижа "Ахинора"), слязох в София и отидох в кафето за да се срещна със Славе Македонски. Там разказах на компанията една случка от рудник "Ораново" и Македонски ми каза: - Блаже, това е разказ. Зареди се с вдъхновение от това кафене и щом се прибереш - пиши! На следващия ден ми се падаше по график да паса овците на съседите, с които се редувахме. Аз взех с мен сина си Стефан, за да ми помага, пък и аз да го наглеждам. Изкарахме стадото през Демиров чукар и като се изкачихме на Ридо, овците се запладниха под един голям дъб. Аз започнах да пиша разказа, а Стефчо ми каза че му се пие вода и поиска да отиде до чешмата, покрай която бяхме минали. Той отиде за вода, а аз се съсредоточих в писането. По едно време ми се стори, че детето доста се забави. Станах и тръгнах да го търся и викам. На около 500 метра надолу по баира видях друг овчар, който го водеше към мен. Детето объркало пътеките и като разбрало че се е загубило, се разплакало и започнало да вика „татко, татко“... Така за пореден път аз отмених жената и докато пазех овците, си загубих детето. Но се роди първият ми разказ - "Жива вода". И сега какво се получи? Започнах да пиша разказ за жена ми, а се оказа, че пак мен съм описвал. А, сетих се нещо и за нея! Веднъж, през осемдесетте години на миналия век, с моя съученик и приятел Владимир Спасов (Вовката) от Гара Пирин (сега Кресна) бяхме в София на улица "Раковски". Обядвахме в ресторант "Прага". Там за първи път ядох пица и научих, че има такова италианско ястие. След обяда тръгнахме по улицата в посока "ВИТИЗ" ( сега "НАТВИЗ"). Аз се загледах в снимките на учебния театър и Вовката ми каза: - Благо, ако беше влязъл едно време тука, сега щеше да си там - и посочи към сатиричния театър - а жена ти изобщо нямаше да я познаваш. Аз му отговорих: - Не знам къде щях да съм сега, но пък нямаше да познавам тази жена! Сега, през 2020 година, като погледна назад, ако не беше тя, аз нямаше да съм едновременно в кафето на писателите и овчар по Демиров чукар. Да се снимам в киното и да съм режисьор на самодейния театър в Симитли. Да разказвам хуморески на бригадирите в Петричко, Гоце Делчевско, Банско и т.н. и да се прибирам по никое време вкъщи. Рядкост са жените, които не пречат на мъжете да преследват вятърните си мелници. В същото време аз бях сигурен, че в къщи има човек, който отглежда и възпитава децата ни да са добри хора. Милата ми Ева! Сега, когато децата и внуците са далече и ние все по-често сме сами в къщи, понеже знае че съм голям тиквар, продължава да ми прави баници с тиква. Днес е ден на жената. Не смея да кажа че това е поздрав за нея, но много я обичам!