Как станах кум на прогимназията - разказ

Първата ми диплома за завършено образование – основно - е от симитлийската прогимназия. Преди нас са издавали дипломи и за завършено начално образование - след успешно завършване на четвърто отделение. Докато нашият випуск стигна четвърто отделение обаче, това отпадна. От първо до четвърто отделение аз учих в класа на другарката Чобанова. Тя ни преподаваше по всички предмети. Беше много добра и старателна учителка, както смятам, че всички учители са по призвание. Освен това, другарката Чобанова беше много емоционална и артистична. Играеше в самодейния театър в Симитли заедно с Петко Моралиев, бай Яне Милчов, Димитрина Командова и др. За родителските срещи подготвяше с нас сценки, драматизации на разкази. Мен винаги ме включваше и аз оттогава заобичах сценичните изяви. Спомням си как в някакъв рецитал пред една квартална ОФ(отечественофронтовска) организация, трябваше в определен момент да изляза от втората редица с вдигнато в дясната си ръка дървено самолетче и да кажа: „Ето вижте, правим чудни самолети!“ И аз я казах. През деня обаче, докато се радвах на самолетчето и репетирах репликата си тичайки по улицата с вдигната ръка, за да се върти перката, паднах. И перката на самолетчето се счупи. Някак си я прикрепих да изглежда цяла, но вечерта по време на представлението, точно когато рецитирах моята реплика, тя падна и се получи следното: - Ето вижте, правим чудни самолети!... Само малко перката му е счупена, ама нема нищо, ние ке я поправим! За мое учудване, никой не ми направи забележка, а всички се смяха. На другарката от смях ѝ потекоха сълзи. И с това рециталът приключи. Както казах, другарката беше много емоционална. Спомням си как един ден с някакъв трагичен патос ни съобщи, че човекът, без когото няма Слънце и Въздух за нас - ДРУГАРЯТ СТАЛИН, е починал. Аз за въздуха не се притесних, защото не го виждах и не можех да го пипна, но се надявах на другия ден слънцето да не изгрее, та да не ходим на училище. Нямах обаче късмет, защото, както по-късно разбрах, Другарите от ЦК на КПСС бяха назначили друго Слънце - Никита Хрушчов. Майка ми го наричаше - "На Кита Рушко́", защото в текезесето имаше един вол на име Рушко́, който беше предаден "доброволно" от некоя си жена Кита. Татко и класната тайно се бяха договорили, за да вървя в крак с другите ученици, тя (другарката Чобанова) да ме поставя да седя на един чин с отличници, за да ми влияят добре. Тя така и правеше. И понеже почти всички отличници бяха момичета, аз постоянно седях до тях. Но щом другарката усетеше, че вместо те, аз влияя на тях, ме преместваше да седя на друг чин, с друга отличничка. Така през различни периоди, които се повтаряха, аз седях до отличничките Катя Щърбева, Здравка Карадакова, Искра Далева, Юлия Хаджиева, Данчето от Орловец, Величка, която сега е доктор по неврология - доктор Арабаджиева. В тази група мога да причисля и съученичката ми от прогимназията Маргарита Димитрова, която сега е зъболекарка. При нея ходих тая година (2019). - Марге, закъсах! – Казах ѝ. - Клати ми се един зъб. - Еее, Блаже, идва и такова време. - През смях отговори тя. Но когато седнах на стола и видя, че всичките ми зъби са си там и само един е с пломба, продължи изумено - Ти какво правиш бе Блаже! Как ги запази тия зъби? - Ами, не ги мия. - Е как така? - С четка и паста не ги мия. Жабуркам ги от време на време със сода за хляб или олио. Ама аз съм пил много мляко. И то, не само от коза. - Знам бе, нали имахте и крава! – Или не ми разбра тънкия намек, или се направи, че не го е разбрала.
- Сега ще изчистим зъбния камък и май ще трябва да започнеш да ги миеш. Препоръча ми мека четка и паста от съседната аптека. И аз си мих зъбите почти цял месец. Но като започнаха едни студени и топли тръпки, когато дишам или се храня, до там беше с миенето. Слава Богу, дали благодарение на почистването на зъбния камък, или на миенето, зъбът ми се зацвръсти и сега не се клати. Миналата година на Евелина, жена ми, се наложи да отиде на невролог. Аз, разбира се, бях с нея. Докато тя влизаше в кабинета, на мен ми се мярна физиономията на лекарката и ми се стори позната. Влязох за малко и я попитах; - Извинявай, че говоря на ти, но имаш ли нещо общо със Симитли? - Да. Аз съм живяла там като малка. - А аз мисля че сме учили в един клас. Но сега прегледай жена ми, а после, ако има възможност, ще си поговорим. Поговорихме си, разбира се, и трудно се разделихме. Евелина беше впечатлена от вниманието, което е почувствала. По пътя за Симитли ми каза, че лекарката е споменала, че сме седяли на един чин и ме помни като Блажо. Как няма да ме помни, когато много често в междучасието, точно преди да влезе Другарката, почти целият клас скандираше: - Блажо на Другарката, Блажо на Другарката... Другарката влизаше и казваше: - Е Блажо, кажи сега! Какво пак си направил? А аз се чудех, защо пита мен, а не тези, дето скандират?
Много по-късно, когато вече не бях дете и ученик, имах чувството, че цялото ни общество е като нашия клас и много хора викат за другите "Блажо на Другарката". Само че, както го е написал Радичков, "това те си го викат на ум"... Казват си го на ум и в удобен момент докладват на Другарката (ДС, МВР, Партийния секретар, началника в предприятието, кмета, съпруга или съпругата и всяка Другарка, за която се сетят). Същото е и сега във фейсбук. Понеже от това, което съм снимал с камерата си, имам голям архив, реших и си направих блог. В него съм събрал част от този архив във вид на видеоклипове. За мен те са видеоразкази за това, което съм съпреживял с хората които съм снимал. С голям мерак ги споделях във фейса и в групите за фолклор, кукери, забелязано тук, забелязано там. Но изглежда много хора, дето ръчкат във фейсбук, са минали през матрицата „Българска Учебна Система“ (и не само учебна) и са имали другарки Чобанови. В един момент викнаха "Блажо на Другарката!". Докладваха, че блогът ми съдържа зловредна информация, като език на омраза, злонамерени публикации или не знам там какво се докладва. И Другарката (в случая феисбук), блокира публикациите ми. Другарко Фейсбук, нямам нищо против да има стандарти на общността и те да се спазват. Проблемът обаче е, че стандартите на тази общност са изградени и наложени така, че дават права на докладващите, а отнемат тези на доклдваните, както беше по времето на комунизъма и социализъма. А тогава правилата се определяха и налагаха от Другарката БКП и Другарката ДС! Чудно ми е, как тези Другарки са наложили стандартите и правилата си в управата на Другарката Фейсбук? Уважаеми фейсбукприятели и неприятели, уверявам Ви, че ако някой се познае в мой клип, или недай Боже в разказ, приликата е случайна! Често пъти камерата ми не е на фокус, а образите са художествени и нямат нищо общо с действителността! Извинете! За малко щях да забравя да Ви разкажа как станах Кум на прогимназията. В наш'то отделение имаше две деца - Олга и Катя, които татко беше кръстил и аз по наследство трябваше да съм им кум. Катя беше една от отличничките, които се сменяваха да седят с мен на един чин. Катето доста присърце беше приела мисията да ми помогне да стана добър ученик. Сещам се за едно стихотворение "Той беше добър ученик... с рижи коси... седеше на първия чин до прозореца в ляво...". Аз също седях до прозореца в ляво, само че на третия чин. От дясната ми страна беше кумицата Катя. Катето обаче се дразнеше от това, че вместо да внимавам в клас, аз поглеждах навън през прозореца, към двора и улицата. Помоли ме веднъж, за един час тя да седи до прозореца, а аз от вътрешната страна. Съгласих се само за един час. Следващото междучасие Катето не стана от мястото и каза, че занапред тя ще седи до прозореца. По време на учебния час, аз започнах да я убеждавам да разменим местата си. Тя обаче категорично отказа и аз с всички сили я ощипах по крака. Тя узпищя и извика: - Другарко, Кумо ме ощипа! За три дни цялото училище знаеше, че кумо е ощипал кумицата. От този момент всички в прогимназията започнаха да ми викат „Куме“. Те това е! Чао.

Симитли 23.12.2019 г.