Първият ми учебен ден

       Не мога да си представя родители, които не желаят децата им да се изучат. Не мога да разбера обаче тези родители, дето ходят да се саморазправят с учителите, че са написали слаби оценки, или нещо не са угодили на децата им. При мен беше точно обратно. Татко ме разпитваше, докато не му кажа с какво съм предизвикал класния ръководител, за да ми издърпа ушите, или да ми удари шамар. А причините обикновено бяха такива, за които татко правеше същото, което и класния, дори повече. Затова не исках родителите ми да разберат, че съм наказан.
    Моите синове и внуци на четири-пет годишна възраст знаеха да четат и тръгнаха на училище подготвени. Броеха, събираха. А аз не бях отварял книга. Стана така, че в четвърто отделение бях на поправителен по четене и досега още сричам като млад депутат на трибуната в НС.
    Мама беше неграмотна. Татко - със завършено четвърто отделение, но се беше самообразовал и пишеше молбите и заявленията на комшиите, които също бяха неуки.
    Както вече съм казвал, родителите ми правеха всичко възможно, за да изучат децата си. На мен ми обясняваха колко е хубаво в училището и дори ме записаха една година по-рано. И така, вместо след седем навършени години, аз започнах училище шестгодишен. Купиха ми буквар, читанка, сметанка и всичко необходимо, но ги прибрахме в шкафа, за да не ги изцапам или повредя още преди да съм тръгнал на училище.
    Ето, че дойде и първият учебен ден. През 1953-та година не си спомням как е минало откриването на учебната година. Знам, че докато минаха първият и вторият учебен час, аз разбрах, че училището не ми харесва. През второто междучасие си събрах багажа и се прибрах вкъщи. Мама работеше нещо по двора и ме попита:
    - Защо си дойде, Блаже?
    - Оти вие викате, че в училището е ного убаво, ама там ич не е убаво. И, яз повече нема да ода!
    - Каквоо? Сега ке ти кажа яз, дека е убаво и дека не е!
     И като грабна една сачка от тия, дето през зимата хранехме козите, та по мене. Аз тичам пред нея обратно към училището и се опитвам да ѝ обясня, че не е толкова хубаво, както те ме убеждаваха, а тя, щом ме настигнеше, ме шибаше със сачката. Така до вратата на класната стая... От тогава започнах да разбирам, че когато по-големите казват, че нещо е хубаво, дори да не ми харесва, значи има и по-лошо!
    Аз си изкарвах кьотеко и на други годиначни дни. Една година на прошки, татко ми даде прошка след като ме наби.
    С децата от махалата отидохме да режем смрика от бранището за стрелавище. Тогава стрелавищата (огньовете) се палеха на прошки, а не както сега - на 3 март, по случай коронясването на руския Император.
    Докато режехме и събирахме смриката, ни стана жега и свалихме горните си дрехи. Горският Христо Миновски ни издебнал, събрал палтата и шапките, и ги занесъл на родителите ни. Ние си мислехме, че някой от нас е скрил дрехите, за да се помайтапи. Направихме стрелавището,  запалихме го както е обичая и когато се прибрахме вкъщи - изненада!
    Изкарвал съм си боя и в не чак толкова знакови дни. Например, един път си заслужих кьотека, защото си направих два бележника. В единия давах на учителите да ми пишат двойките и забележките, а в другия - другите оценки. Татко разписваше тоя бележник без двойките и всичко вървеше добре, докато на родителската среща всичко излезе наяве.
    За последен път татко ме би когато бях в девети клас, на Нова година. За първия срок имах шест двойки и намалено поведение от 6 на 4. За наказание, татко ми забрани да се правя бабугер. Сурвата тогава вече се празнуваше на Нова година, а не на 14 януари, както преди.
    Освен лошия успех и поведение, имаше и друга причина татко да не ми дава да се правя бабугер. В края на петдесетте години и след това, изобщо не беше престижно да си бабугер. Нашата Партия (БКП) искаше тази традиция да се забрави. Властта се дразнеше от това, че има хора, които зад маските и костюмите се чувстваха свободни и правеха каквото се сетят, без да може тя да ги контролира. Тогава нас ни обиждаха, че сме просяци, заради това което събирахахме, за да направим конак (банкет на квартала) и че по този начин тормозим нормалните хора. Бабугерите постепенно започнаха да не ходят в къщите на "нормалните" хора, а се забавляваха по улиците и посещаваха само къщите на приятели и роднини. Затова сега не може да видите бабугери, които влизат в къща, от която домакините не са излезли отпред на улицата, за да ги посрещнат.
    През наше време бабугери се правеха само мъже и влизаха във всяка къща. На много места ергените, преоблечени, напираха  да влязат в къщите, в които има моми, та да ги отъркат с бузите си, намацани с много червило или сажди и правеха щуротии, каквито им хрумне. С други думи, бабугерите на този ден бяха господари на положението.
    През годините на неглежиране, неофициално отричане от властта на този празник и подигравателно отношение към хората, които харесваха сурвата, на много места в България  беше успешно прекъсната традицията да се правят кукери, бабугери, станчинари, старци, чаушье, песяци, джамали, страшила и тем подобни. В Симитлийска община обаче, и на други места, където е имало простаци като нас, не можаха да я прекъснат.
    Към края на комунистическото иго, "народната" власт, чрез общинските си структури и читалищата, започна да организира конкурси на кукерската маска и костюм. Защо маска и костюм? Защото по този начин можеха да втълпят на масите (народа), че традицията е отживелица и ние показваме само маска и костюм, като тези, дето висят закачени в музеите. По този начин искаха да унищожат духа на традицията, създадена от народния гении. Духът, който дава сила на празнуващия да се освободи от задръжките, които са му налагани в живота, както и от задръжките, които човек сам си е налагал през годината. Сурвата дава сила на маскирания да изживее свободата в този ден. Тогава той се майтапи, осмива, подиграва, имитира приятелите си, разни служители, началници и себе си. Това състояние се пренася и в дома на хората, които ги посрещат и посрещащите започват да изпълняват ролята си на посрещачи, като че са актьори в спектакъл. Сурва е възможност и за актьорска изява на всеки участник.
    Мисля, че тези, които не са участвали в сурвата, освен като зрители, никога не са усетили силата на този дух.
    Сега се хваля, че без да разбирам, съм участвал в запазването и продължаването на традицията сурва, но тогава преживявах тежко това, че родителите ми се притесняваха заради моите мераци.
    Да си бабугер сега е лесно. Читалищата ухажват и подкрепят групите. Дават им народни носии. Певчески и танцови състави се включват в групите... Неориентиран човек би помислил, че сурвата е измислена в някое читалище. Общините се надпреварват да организират фестивали. Кметовете ги посрещат пред къщите си с лъчезарни усмивки и раздават двайсетачки, защото знаят, че във всяка "бабугерска" къща има по две-три електорални единици, а изборите са доста често. Нещо повече - на кукерския фестивал "Симитлия - древната земя на кукерите", тази година (2022), ръководители на всички групи от селата в община Симитли бяха кметовете на селата. А групата на квартал "Ораново" се ръководеше от председателя на общинския съвет! За съжаление аз мисля, че в един народен обичай намеси ли се държавната власт той вече е повреден!
    Така или иначе, наказанието за сурва 1963 г. си го бях заслужил. Ама как да не се направя бабугер, като аз бях един от организаторите на групата!  До обяд си бях вкъщи. Помагах нещо на татко. Чичо Миалко от Крупник дойде на гости и когато бабугерите минаха през наш'та къща, татко ме пусна малко да ги погледам.
    Да погледам, ама групата се нуждаеше спешно от мечкар, защото мечкаро Любен Цонев беше задръзгавел и не можеше да говори. Щом ме видя, мечката, Коле Шеакаро, ми викна:
    - Оди тука! Обличай се, ти ке си мечкар!
    - Ама яз не мога!
    - Ако ти не можеш, кой може! Обличай се бръже!
    Аз веднага се преоблекох като мечкар, Любчо Цонев се преоблече като едно от мечетата, и така станах мечкар на мечка с три мечета. Това продължи до надвечер, когато татко беше тръгнал да ме търси и да разпитва за мен. Той не можеше да ме познае и започна да разпитва Циронка циганката:
    - Тоя кой е? - Посочи едното от мечетата.
    - Нено Педата - отговори тя.
    - Ами тоя? - Посочи второто мече.
    - Боре Печеното.
    Остана само едно мече.
    - А тоя кой е?
    - Любе Цоневецо.
    - А! Ами моя син кой е?
    - Ами я го я, до тебе.
    Той повдигна сурата (маската) ми и каза:
    - Айде дома!
    Хубавото от всичко това беше, че татко тогава за последен път използва пръчката, която стоеше на определено място в къщи, за да ми напомня да внимавам. И ми каза, занапред аз сам да започна да се контролирам и да решавам нещата като голям човек.
    От тогава започнах да мисля не само като дете.
    "Не само", защото детето в себе си го усещам и сега.
    Преди да публикувам тези спомени, се замислих дали да сменя заглавието, защото първият ми учебен ден е само една малка част, след което разказа отива в друга посока. Но го оставям, защото всички описани дни за мен бяха учебни.

     Чао.