Когато бях в реанимацията

     Това се случи през далечната за някои 1981 г. Тогава аз бях на годините, на които сега са синовете ми, а баща ми беше на годините, на които сега съм аз.
     Татко, откакто помнех, страдаше от болки в корема, защото имаше язва. Ние отглеждахме постоянно по две-три кози, а в по-добрите времена крава, за да има винаги мляко за него - това беше основната му храна. По-големите ми сестри са ми разказвали, че когато млякото не е стигало за всички, мама е казвала: "Млекото оставете за баща ви, оти он е болен", а аз съм казвал: "Ее, кога и яз ке се разболея, та и за мен да има млеко!" Но това, да не достига млякото, е било възможно да се случи само защото още не бяхме навлезли в развитото социалистическо общество. Тогава домакинствата имаха право да отглеждат само до пет кози, до пет овце или една крава. Но само едно от трите неща!
     Та през 1981 г. татко влезе в болницата в Благоевград поради кръвоизлив от язвата. За два-три дни го стабилизираха и го изписаха, но още същата вечер кръвоизливът се повтори. Сутринта, рано-рано, го върнах в болницата. Докато чаках в коридора ме извикаха, защото не бяха в състояние да му поставят системите. Борил се с тях и не ги допускал до себе си. Много се изненадах, защото беше кротък човек. Отидох при него.
     - Защо бе, татко, им пречиш да те лекуват?
     - Оти они ме лекуват от друга болест, а не от мойта!
     - Защо мислиш така? 
     - Ами, мен ме боли коремо, а они ми слагат маркучи по ръцете и нозете!
     Обясних му и той се съгласи, но настояваше да остана при него за сигурност. По-късно разбрах, че той се е държал така и при предишния му престой в болницата. Когато дойдоха сестрите и санитарите от смяната, която го беше изписала предишната вечер, една сестра му вика: 
     -Дедо Стефане, ти си бил много рАзбран човек бе! Какво се случи, та пак се върна при нас?
     А той: 
     - Абе, уплаших се да не останете без работа и да земат да ви уволнат...
     Татко беше настанен в реанимация и началникът на отделението разреши аз да остана като придружител. Така стана, че бях в реанимацията за около месец. През това време се случиха неща, които останаха за винаги в съзнанието ми.
     Една вечер, посред нощ, докараха катастрофирали на връщане от Рилския манастир младежи. Настаниха в женското отделение едно момиче, около 25-28 годишно, със счупени няколко ребра и счупен таз. Вместо врата между мъжкото и женското отделения на реанимацията имаше перде и всичко, което се случваше в едното отделение, се чуваше и се знаеше в другото. Това момиче, като разбра че съм здрав и мога да помагам, започна да ме вика при нея, за да ѝ държа ръката. Хващах я за дланта, тя започваше да гали ръката ми до лакътя и настояваше да остана по-дълго време, защото така ѝ е по-добре. Да си призная и на мен ми харесваше, но не съм казвал на никой, за да не научи жена ми... Ама вие да не ме издадете сега! Имаше случаи, когато тя звънеше и викаше санитарка, а зевзеци от моята стая казваха:
     - Блаже, иди сложи подлогата на момата бе!
     Оперираха татко от язва на дванадесетопръстника, която била голяма колкото нокътя на палец. И започнахме борба за живот, както всички останали в реанимацията. Аз постепенно свикнах да сменявам банките на болните и в дежурната стая знаеха, че щом се звъни, значи е за нещо, което аз не мога да свърша. Някои болни престояваха там по два-три дни и ги изписваха, но най дълго се застояхме ние с татко и една жена от петричките села, която придружаваше сина си. Момчето беше ученик в осми клас. Оперирали го в Петрич или Сандански от апендикс, но получил перитонит. Два пъти му вадиха гной от корема и често се налагаше да му преливат кръв. На татко също преливаха често кръв и така се случваше, че когато татко се почувстваше добре и що-годе свеж, детето на тази жена беше зле. Жената се затваряше в себе си и не поглеждаше към нас. Много умело препитваше детето си, кое от момичетата в класа му харесва и организираше да дойдат на свиждане няколко деца, в това число и момичето, което му харесва.
      Докато бях с татко в болницата, той със своя говор, в който е втъкан хуморът и тъгата, ме караше да се радвам и страдам спонтанно. Веднъж се загледа в надписа на буркана (банката) и ме попита: 
     - Блаже, това лекарство от къде е внесено?
     - То не е вносно, а е българско - казах. 
     - Ами защо е надписано с чужди букви?
     - Татко - отговорих - лекарството се произвежда в България, но е надписано с латински букви, защото го изнасят в чужбина.
     - Ааа, па тия са им го върнали и така е стигнало до нас...
      Една вечер получи тежка криза. Едва издържа през нощта и сутринта на визитация лекарят му изписа две банки кръв. Като му преляха кръвта, той се освежи, тъмните петна по лицето му изчезнаха и ми каза: 
     - Блаже, ако бех умрел вчера, сега кеше (щеше) да ме е яд!
     Започнах да се смея и едновременно да ми текат сълзите. Радостта и мъката си изживявах едновременно. Татко с едно изречение ми разказа приказка за отчаянието и надеждата.
     Така се случи, че и на момчето с перитонита изписаха банка с кръв, но вместо да се оправя, на него му ставаше все по-лошо. Вдигаше температура. Оказа се, че му бяха прелели кръв, не от неговата група. Не знам какво предприеха лекарите, но правеха всичко което могат, за да поправят грешката. Разбрах, че тялото му трябва да изхвърли чуждата кръв и май му преливаха нова. Като погледнах майката, очите и все едно ми казаха: "Не гледай! Детето ми умира!" 
     Излязох в коридора, от там на терасата, и през сълзи се помолих: "Боже, ако непременно трябва да умре някой от двамата, татко или момчето, то нека момчето живее! Животът е пред него!"
     Господ изпълни молбата ми по такъв начин, че ако имам някакви гънки на мозъка, тогава получих една от най-дълбоките. Стана така, че Бог прибра татко чрез моята ръка и той издъхна пред очите ми.
     Докторите казаха, че вече е добре. Той също се чувстваше добре и трябваше на следващия ден да го изпишат. Татко много настоятелно ме помоли за лъжичка мед. Аз отидох при дежурния лекар. Попитах го дали може да му дам. Той каза, че може. Въпреки това, взех телефона на лекуващия лекар и попитах и него. Той също потвърди, че няма проблем - може да му дам. Свързах се с голямата ми сестра Мария. Тя се зае да намери истински мед и го донесе в болницата. Дадох на татко пълна чаена лъжичка. Той беше много доволен. Аз излязох да изпратя кака Мара и след половин час, когато се върнах, сестрите и дежурният лекар се суетяха около него. Търсеха вена да му включат системи. 
    Жената от петричко ми каза: 
    - Шо ти требеше да му даеш тое мед?                        
    Татко ме гледаше право в очите и искаше нещо да ми каже. Не му достигаше въздух и аз чувах нещо като "о.. пре, о.. пре" 
     - Отпред ли те боли татко? - попитах го. Той махна с ръка, сякаш ми каза "И тоя път не ме разбра". В същия миг осъзнзх, че казва: "умрех, умрех"! 
     Извиках:
     - Разбрах те Татко! И той издъхна.
     Разбрах... 
     Разбрах, че трябва да внимавам какво си пожелавам, защото може да се случи!
     След десетина дни отидох в реанимацията и ми казаха, че момчето от Петрич е оздравяло. Момата от катастрофата също беше изписана, след като оздравяла.

            Симитли - 10.04.2019 г.