Трите Марии и Иван

                                                              Трите Марии и Иван

    В разказа "Жена за Монаси" съм описал как се запознах и сприятелих с режисьора Красимир Атанасов и оператора Жеко Манев. "Жена за Монаси" е филма, с който те защитиха дипломната си работа във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ и получиха отлични оценки.

    Година по-късно двамата започнаха работа по сценарий за дебютен филм в киностудия "Бояна", със заглавие "Трите Марии и Иван". Аз бях включен в подготовката и организацията на филма. На много от сбирките между  режисьора, сценариста, оператора, художника, музикалния режисьор и други, от които зависи как да станат нещата, присъствах и слушах какво си говорят. Това бяха едни от най-интересните неща, които са се случвали пред очите ми. В началото тези съвещания се провеждаха в дома на режисьора Красимир Атанасов, на улица "Жданов" 16, в центъра на София. Когато работата напредна, от киноцентъра им подсигуриха творческа командировка за един месец, в хотел "Копитото" на Витоша.

    Сюжетът на филма беше за живота на Сара Смедарчина от Банско - звеноводка в тютунопроизводителната бригада на града. Години наред звеното ѝ е било първенец в производството. Няколко от работничките бяха ударнички, а звеноводката Сара - "Герой на социалистическия труд" и народен представител. През онези години, според повелята на партията, такива личности се показваха за пример пред социалистическото общество. "Трите Марии и Иван" беше филм в този дух.

    Режисьорът ми поръча да отида в Банско при Сара Смедарчина, за да проведа разговор с нея. Инструктира ме. Написа няколко въпроса, които да ѝ задам по време на разговора и да запиша всичко на касетофон. Така, една ранна утрин в края на юни 1983 година, се озовах на тутунищата край град Баско. Имаше няколко групи тютуноберачки. Първите, при които отидох и попитах за Сара Смедарчина, ми казаха: - "Аа, иди, иди при баба ти Сара! Тя най-убаво го бере тутуне!" - и ми посочиха групата на бабасариното звено... Преди обяд бях приключил и се прибрах в Симитли.

     Сега се сещам, че доста години по-късно, когато започнах работа като оператор в телевизия "ОКО" Благоевград, репортерките ме гонеха като новобранец. Искаше им се да напусна работа, за да работят с младите оператори. Аз бях дърт 50-годишен пенсионер. На всичко отгоре си позволявах да задавам въпроси по време на пресконференциите... Аз тогава, като истинки новобранец, не се сещах да им кажа, че съм правил интервюта още когато те са били в предучилищна възраст.. 

    Един-два дни след разговора ми с тютюноберачките в Банско, отидох на "Копитото" при творчесия колектив. Изслушаха записа и някой каза: - "Тази жена говори като паметник, а не като жив човек! Сякаш е на партийно събрание"... 

    Следващата задача за мен беше да помагам на организаторите от киноцентъра. Трябваше за две седмици да намерим 20 кошера за тютун, каруца с коне и други неща. Заех се да събера кошерите в Симитли, а организаторите заминаха да подсигурят каруцата в селата около Сандански, където щеше да се снима филма.

     Аз щях да играя ролята на каруцаря Ване - застаряващ около тридесет годишен ерген, който е влюбен във вдовицата - една от жените в звеното.  Още когато разбрах, че ще играя ролята на каруцар, пред очите ми "цъфна" образа на Ристо Жива Жаба от Симитли. Той беше каруцар в бригадата, където майка ми отглеждаше тютун. Когато препуснеше с каруцата, имаше самочувствие, че кара мерцедес с две конски сили! На младите булки закарваше кошерите най-напред. Мама, като най-възрастна, често се принуждаваше да ги пренася на гръб с цедилката. Някога се налагаше да нижем тютун до късно вечерта.

    Направих си камшик за каруцар. Имах овехтели докови дрехи. Каскет. Подстригах се средно! Тогава мъжките прически бяха високо, средно и ниско подстригване. Каруцарите се подстригваха средно.

    Събирането на кошерите ми отне два-три дни. Когато трябваше да започнат снимките, организаторите, дойдоха със служебен транспорт. Натоврихме кошерите и заминахме за село Склаве, на няколко километра от град Сандански, където бяха уговорили да вземат каруца от някакъв човек. Като видях домашната каручка, дълга около два метра, която се дърпа от едно конче, възкликнах:

    -  Това не е каруцата, дето може да ни свърши работа! Как ще натоварим на тази каручка десет-дванадесет кошера, пълни с тютюн? 

    Решихме да вземем каруца от ТКЗС-то. На следващия ден един каруцар докара каруца с два коня при тутунището, където имаше една голяма горница /дива круша/. Около тази горница и под сянката ѝ, щеше да се развива действието. Демек, там щеше да е снимачната площадка. На мен обаче, пак не ми хареса каруцата, защото каросерията ѝ беше като сандък, сякаш ще превозваме гюбре, а не кошери с тютюн. Освен това беше по-къса от необходимото. Попитах каруцаря дали може с него да отидем в работилницата на ТКЗС-то, за да поправят каруцата. Каза ми, че за това трябва разрешение от председателя на ТКЗС-то. Качих се при него в каруцата и тръгнахме. 

   Двамата влязохме в канцеларията при Предедателя. Той знаеше за предстоящите снимки в блоковете на ТКЗС. Казах му, че аз ще играя ролята на каруцаря в звеното на Сара Смедарчина, която е герой на социалистическия труд, а звеното ѝ - пъренец в производството. Аз, като каруцар, също трябва да съм на тяхното ниво, а не някакъв мързелив кръшкач, който се крие под сенките и не може да си стегне каруцата. Затова искаме разрешение, в коларската работилница да я ремонтират така, че да може на нея да се качат 10-12 кошера пъни с тютун. Освен това в такава каруца може да се превозва сено, царевичак, слама и други неща.. 

    Дърводелците в работилницата знаеха каква трябва да стане каруцата. Смениха опашката, която свързва предните със задните колела, така че да е дъга четири метра. Дюшеме направиха с дебели дъски. За страненици от двете стани - по две ритловици, дълги четири метра. Надупчиха ги през 20 сантиметра и в дупките прокараха габерови пръти. По моя поръчка пробиха дупка на предната климия, за да мога да забивам там камшика. Разбира се - и удобна за каруцаря седалка. Когато всичко това стана, каруцарят ми прошепна:

    - "Браво! Ти направи каруцата такава, че колегите да ми завиждат!

                                    _    _    _    _    _

    Иван - главният герой във филма беше журналист от столицата, който е командирован да опише живота, дейността и взаимоотношенията на тютюнопроизводителите в звеното на Мария, чийто прототип е Сара Смедарчина. Ролята ѝ се изпълняваше от народната артистка Невена Коканова. Народният артист Стефан Данаилов играеше Иван. Втората Мария беше жената на Иван. Тя се явяваше в спомените му. Третата Мария пък беше млада, хубава журналистка от София, влюбена в Иван. Тя го посещаваше на терен. Нейната роля се изпълняваше от Катето Евро́ - носителка на короната "Мис световен младежки фестивал" в София 1968 година. 

    През 1968 година аз бях войник в Горна баня. Там Катето често влизаше в мокрите сънища на нас, войниците. 

    Като тютюноберачки в звеното играеха още актриси със звания, като Гинка Станчева, Анна Гунчева от централния куклен театър, Юлия Дживджорка от Благоевград и други. Бригадирът беше един заслужил артист от Толбухинския театър. С други думи, звеното на ударниците от Банско се напълни с кинозвезди. Между тях и аз! А, щях да пропусна Николай Кимчев - директор на Благоевградския театър. Той играеше ревнив мъж на една от жените в звеното. 

    Цялата тази плеяда, в един прекрасен юлски ден се събрахме около крушата при тутунището. На следващия ден започваха снимките. Повечето артисти се познаваха. Други се запознаваха и разговаряха. Там бяха директорът на продукцията, гардеробиерки, шофьори. Имаше и две-три жени от селото, които щяха да берат тютюн, за да им снимат ръцете, как чевръсто работят. Абе целият снимачен колектив. Една актриса - Живка от театъра в град Русе, дето щеше да играе ролята на вдовицата, в която Ване каруцарят е влюбен, попита:

    - Кой от вас е Ване?

    Някй ме посочи. А тя:

    - Ти ли си Ване?

    - Аз съм.

    - С тебе ли ще се чукаме?!

     Изгледах я от горе до долу, подвоумих се и със всичкия си акъл, отговорих:

    - Ако много настояваш, може!

    Това беше най-неочаквания отговор. Настъпи мълчание... Някой каза: 

    -Той е самодеец...

     Защо ѝ го казах? Не защото не ми хареса, а защото бях дал дума пред себе си, че ако използвам театъра и киното като параван, за да хващам любовници, няма да ми върви като артист. От друга страна, ако се наложи, ще докажа че съм мъж! Така се получи този отговор...

    Много се стараех да се сдобрим, но до края на снимките тази жена, не можа да ми прости. Незнам. Може би, да прости на себеси ѝ е било още по-трудно.  

    По филма, всеки ден аз докарвах с каруцата казанчетата с храна и сядахме под крушата да се храним. Аз сядах близо до нея и се опитвах да ѝ угаждам. Подавах ѝ неща, които биха ѝ харесали и т.н. Нали по сценарии бях влюбен в нея, а и търсех начин да я омилостивя за това, което се случи. 

    Имаше диалог, в който тя се обръща към журналиста:

    - Иване, може ли да намерим някоя софиянка за нашия Ване, бе. Да го оженим, че му е време! Ама да е хубава, добра, честна и много работна...

    Тук аз се намесвам:

    - Че то, такива жени, де ги има?

    - Има, има! - отговори ми тя, гледайки встрани и нагоре... 

    Аз си представях, че трябваше да ме погледне в очите и да каже - Има. Има! - сякаш ми казва "Да, това съм аз!"

    Между първия и втория дубъл ѝ казах:

    - Кажи го на мен.

    - Не ме режисирай! - И ми обърна гръб... 

    Какво да правя? Казах си, че каруцарят може да е влюбен във вдовицата и без тя да му подава стръв за това... Пък и кой бях аз? Някакъв самодеец!

    На другите артисти, постепенно станах симпатичен. Стефан Данаилов, Невена Коканова, Гинка Станчева и Анна Гунчева често получаваха покани от читалищата в селата около Сандански и Мелник, за срещи със зрители. Те държаха аз да ходя с тях и разказваха, как един човек, който не е завършил ВИТИЗ и живее в Симитли, се снима във филма. Случваше се някой да ми зададе въпрос и аз отговарях...

    По време на снимките, като уважаващ себе си каруцар, винаги носех във вътешния джоб на доковата си куртка едно плоско шишенце от уиски, пълно с домашна ракия. Предлагах да я опитат, казвайки им, че не е много силна, ама пък е киселка! Често с Анна Гунчева се скатавахме в тутунището, където пийвахме и замезвахме с домати, които жените от селото бяха посадили между редовете с тютюн. Там тя, впечатлена от взаимоотношенията ни с вдовицата, ме разпита защо така съм реагирал при запознаването ни и като разбра какво съм имал предвид, много се смя.

    Всички участници във филма бяхме настанени в австрийския хотел в град Сандански. Доколкото знам, хотелът е бил проектиран и построен от австрийци и по онова време беше един от най-модерните хотели в България. През първите дни, докато портиерите ме опознаха, имах проблем с влизането, защото мислеха че съм каруцар, а не артист като другите. Уж всички бяхме облечени като земеделци, пък мен ме посочваха с пръст и ми даваха знак, че не може да вляза...

    Някои от жените бяха взели децата си, за да не са сами вкъщи. Аз също доведох малкия син Славейко за няколко дни. Той тогава беше на шест-седем години. Като видя как вратите сами се отварят и затварят, каза:

    -Таткоо, тука е като във фантастичните филми!

      Най голямо от децата беше Теодора, дъщерята на Невена Коканова - шести за седми клас. Един ден другите деца се бяха събрали в тяхната стая. В този ден аз нямах снимки и със Славейко отидохме при тях. На тръгване за снимки, Невена ме попита:

    - Ти ли оставаш при децата?

    - Да.

    На другия ден Анна Гунчева ми разказа, че Невена Коканова е била много притеснена. Попитала я какво има. А тя:

    - Как можах да си оставя дъщерята при този тип! Кой знае какъв педофил е.

    - Ти пък! Той идва в стаята ти заради теб, а не заради Теодора! Защото иска да го вредиш за снимки в някой друг филм. Не знаеш ли, че и неговия син е тук? Дъщеричката на Краси режисьора е била две седмици в Симитли, с неговите деца...

                                                _    _    _    _     _

    Имаше една сцена, в която аз докарвам празни кошери и докато ги изхвърля от каруцата, жените товарят пълните. Всяка взела по един кошер, вдига го над ритлите и го поставя внимателно, сякаш вътре има една кора с яйца.

    Операторът снимаше сцената от растояние около 20 метра. Режисьорът и асистентите съощо бяха там. Когато изкомандваха: 

    - Добре! Пригответе се за втори дубъл. - Аз скочих от каруцата и тръгнах към тях викайки:

    - Красии, това не е верно, така не се товарят кошери!

    Те започнаха да ме замерят с грамуди /дебни буци пръст/ и Краси вика:

    - Блаже върни се! Казвал съм ти, че освен житейска правда, има и сценична правда.

    - Сценичната правда е измислена за такива като вас. Но аз знам, че един пълен кошер тежи петдесет- шестдесет килограма и сама жена не може да го вдигне, като празен!

    - Внимавайте! Блаже е прав. Имайте предвид че кошерите са тежки около шестдесет килограма и трябва да се вдигат от две жени!

    Каруцарят от текезесето закара каруцата на изходно положение. Аз през това време поставих във всеки кошер по един-два камъка, от тези, дето сядахме върху тях на обяд. Обясних им след като вдигнат кошера над ритлите, да го пускат в каруцата, за да друсне. Отидох при каруцата и вторият дубъл започна.

    След няколко дни имах свободен ден и пътувах до Симитли с автобус. Беше в края на юли или началото на август. Страшна жега. Вкъщи си пуснах студен душ. Отидох в мазето да извадя от шкафа един стек с 20 кила захар за компоти. Бях застанал странично пред шкафа наведен и вдигнах  захарта. Така ме сецна кръстът, че не можех да мръдна.

    На следващия ден, по време на снимките едва ходех. Някоя от артистките попита: 

    - Жении, коя прокле Блаже заради камъните, дето ни слагаше бе, та сега не може да ходи?!

    Всички се разсмяха. Аз също, но от смеха повече ме заболя.

    В хотела имаше спацентър и там работеше един много добър масажист - Атанас Комшев. Той страдаше от глакуома и почти не виждаше, но беше най добрия масажист, когото познавам. Отидох и зачаках пред кабинета му, защото вътре имаше пациент. След малко от кабинета излезе Невена Коканова. Като ме видя, каза:

    - А Блаже, ела.

    Влезохме вътре и започна да ходатайства за мен:

    - Помогни на това момче. От два дни едва ходи...

     Комшев ме разпита как се е случило и още докато разказвах, започна да ме опипва и да натиска на определени места. Масажът започваше от ходилата и петите на краката с напипване на някакви точки и различни мускули по тялото ми рагираха. След половин час се почувствах добре. Обясни ми как да заставам срещу нещо, което трябва да повдигна и да не бързам с натоварването. Като приключи процедурата с масажа, Невена ме попита:

    - Ние с доктор Комшев отиваме на Рупите при леля Ванга. Искаш ли да дойдеш с нас?

    - Да, но аз немам открит лист.

    /Тогава не бяхме поробени от Европа и имахме Суверенитет. Границите не бяха разграден двор като сега, а се контролираха яко. Толкова яко, че ако нямаш специално разрешително от "народната" милиция, наречено открит лист, не можеше да пътуваш за пограничните райони. Държавата се грижеше някой заблуден поданик да не се обърка и без да иска да излезе от социалистическия рай./

    - Щом си с мен, не ти трябва открит лист! - Тя беше народен представител. 

    Качихме се в ладата и тръгнахме. Целта на посещението беше, баба Ванга да гледа на Комшев.

    Коканова се познаваше с баба Ванга. Водила е и друг път хора, които се нуждаят от помощ. Беше се подготвила за тази среща с някакъв подарък. Представи ни и каза защо сме там. Застана встрани до мен и "шоуто" започна.

    Станах свидетел как двама титани, всеки в своята област - Ванга и Комшев - си помагат един на друг. Ванга попита:

    - Коце, ти като помагаш на хората, можеш ле да ми оправиш устата бе? Долната брънза /устна/ увисна́ и немо́жам да си затво́рам устата. Я, лигите ми течат.

    Комшев стана започна да масажира главата ѝ. След десетина минути баба Ванга каза:

    - Ха, ха.  Ти ми затвори устата! Сега па́ си думам и не ми течат лигите.

    Каза му да продължи да работи в Сандански, защото Сандански е Свети Врач и там ке намери лек. Даде му имена на няколко лекари, при които да отиде.

    Докато пътувахме към Рупите, си мислех да попитам баба Вангя, дали ще имам успех в кариерата ми като артист. Но като видях това което се случи, си казах:  - Каква кариера ме гони мен? На тези двама човека Бог е дал дарба да помагат на хората и го правят всеки ден, а им е отнел толкова много! Баба Ванга е напълно сляпа. Доктор Комшев ослепява. Какво искам аз? Имам здраво семейство, прекрасни деца. С бай Славе Македонски си правим театър. Разказвам хуморески по дискотеките. Снимам се с едни от най-добрите артисти в киното. Просто трябва да съм благодарен и да се радвам на живота! 

    Този ден беше много полезен за моето здраве - физическо и душевно!

    Както всичко си има начало и край, дойде краят и на снимачния период на филма. Предстоеше да монтират лентите в киноцентър Бояна, след което щяха да ни извикат за озвучаването.

    Последната вечер преди да си тръгнем, имахме банкет в Роженския манастир. На другия ден при раздялата, Невена Коканова ме попита дали съм съглсен да ме вземе до Симитли, за да не ѐ сама, пък и да види къде живея. Отговорих ѝ, че това за мен е подарък! 

    Докато минавахме през кресненското дефиле, ме попита как се чувствам? А аз:

    - Чувствам се като в колата на Невена Коканова.

    - В колата на приятел бе, Блажее!

    Сега в Симитли по улиците не може да се разминеш от коли - пред всяка къща по две-три. Някои казват, че е така, защото станахме еврогейци... Но тогава, през 1082/83-та година, колите бяха рядкост. И като се зададеше такава, всички гледаха да видят кой пристига. Така моите комшиите "посрещнаха" колата на Невена Коканова и "Оо.. чудо" - Блаже Пиларо се вози до нея!

    Влязохме вкъщи. Там бяха всички - жената, децата и мама... Запознах ги и се разположихме в кухнята. Мама токущо беше направила пърженица с чушки домати, кромид, урда и яйца. Постви я на масата и предложи да обядваме... Невена каза:

    - Леля Велико, при тази хубава домашна пърженица, не мога да не наруша диетата си.

   Жена ми Евелина  постави пред всеки чиния, салфетки и каквото оше е необходимо и започнахме.

    Преди да си тръгне Невена Коканова показа  на моята Евлина, как трябва да повдигам тежки неща, за да не се поднови травмата ми... И тя често ми напомня да не забравям какво е казала народната артистка!

                                                                _    _    _    _    _

    По време на озвучаването в студиото бяхме всички, които имат реплики. Коканова имаше реплика с която да смъмри жените от звеното докато вдигаха врява. По сценарий репликата беше:

    - Еее, а укротете се де!

    Невена каза:

    - Тази реплика не ми пасва.. сякъж съм зверо-окротител.

    Всички започнахме да предлагаме алтернатива. Аз умувах на глас ... -  Мама казваше.на сестрите ми...

   -  А Блаже; я кажи, какво казваше майка ти, в такива случаи?

    - Мама казваше - "А смънете се де!", което означава :

    - А смирете се дее!

    За това получих ръкопляскане.

    Пак се похвалих, но така си беше,

    Премиерата на филма беше в дома на киното, в София. След това ходихме на нещо като банкет, но не беше баш банкет, защото всички стояхме прави и на масите имаше някакви хапки и други лакоства. Доста по-късно разбрах, че на такива почерпки се казва кетъринг!

    Това е!

    Симитли 2026 година